Капан за мишки

— Разбрах. Но ми трябват потвърждаващи документи. В частност свидетелство за разтрогването на брака и документи за вашето осиновяване и смяна на името във връзка с това. Между другото, къде е сега родният ви баща?

— Нямам представа — сви рамене Мусатов. — Родителите ми са се развели преди почти трийсет години. От къде мога да знам?

— Тези неща трябва да се знаят — каза назидателно консулът.

Мусатов започна да губи търпение. Разбира се, бяха го предупредили, че американското посолство дава визи крайно неохотно, особено ако не става дума за туристическа виза за една-две седмици, с резервирани и платени хотели и билет за връщане, а за делова, и то за пет месеца. Ох, не искат те руския бизнес в своята процъфтяваща страна! И във всеки човек, който влиза в САЩ от Русия, виждат потенциален емигрант, на когото безкрайно му се иска да остане в САЩ за вечни времена и който тутакси ще си измисли или съпруга американка, или близък роднина, вече жител на страната. Положението на Мусатов и бездруго не бе особено стабилно, нали не беше женен, следователно консулът можеше да го подозира в непочтеното намерение за петте месеца пребиваване в страната да си намери съпруга.

— Трябва да знаете къде се намира баща ви и с какво се занимава — повтори консулът.

— А ако не е между живите?

— Тогава донесете смъртен акт. За вас така ще бъде по-добре.

Че как иначе. В такъв случай американците ще бъдат сигурни, че баща му не живее в Щатите и не чака родното си синче с отворени обятия. Господи, какъв ужас!

Андрей излезе от сградата на посолството и бавно пое към станция „Барикадная“, където толкова сполучливо бе паркирал колата си. А колко се зарадва, глупакът с глупак, помисли си, че щом извади късмет с паркирането, всичко останало също ще се подреди добре. Да, ама не.

Качи се в колата, но не я запали. Извади от джоба телефона и се обади на майка си в Петербург.

— Е, какво стана, Андрюша? — бързо, с напориста тревога в гласа попита майка му. — Приеха ли документите ти за виза?

— Не. Мамо, трябват им сведения за баща ми. Къде е, какво прави, как е и така нататък.

— О, господи — въздъхна тя. — Така си и знаех — това няма да има край! Прости ми, сине, ако само бях предполагала, че това ще докара толкова проблеми…

— Мамо, престани — каза нежно Андрей. — Та ти си го направила за добро, всичко разбирам. Трябва да го намерим и да решим проблема. Ти си ми казвала, че е роден някъде в Курска област, нали?

— Да. Имам само адреса на родителите му, дори сме ходили там, когато ти се роди. Но след седемдесет и шеста година не съм използвала този адрес, писах им само, че бракът е разтрогнат — и толкоз. Нищо друго не знам. Може да са се преместили, и то неведнъж. Как ще ги намериш сега?

— Абе не е трудно да се намерят, когато човек има пари. Добре, ще се надяваме, че те знаят къде е сега синът им. Помниш ли адреса?

— Какво говориш, Андрюша, разбира се, че не. Трябва да се поровя в документите, да си намеря стария тефтер.