Капан за мишки

— Но аз търсих не само сайт, а и изобщо името на издателството. Не може да не е споменато никъде, ако съществува.

— Мамо, всичко може да бъде. Хайде да намерим телефона на някое голямо издателство, да се обадим и да попитаме. Те сигурно имат някакви свои справочници.

— Добра идея — оживи се тя и пак седна пред компютъра. — Ето, намерих телефоните на издателска група „Планета“.

— Става — одобрих аз. — Щом е група, определено е нещо голямо и там знаят всичко.

Продължих да лентяйствам на терасата, а мама бърбореше по телефона. Не разбирах какво говори тя, но по интонацията се досещах, че уговаря някого, ядосва се и се мъчи да убеди отсрещния в нещо. Вероятно й дадоха друг телефонен номер, защото тя пак започна да набира. Докато слушах с половин ухо мелодичното й бърборене, си мислех, че край мама особено остро чувствам собственото си несъвършенство. Тя не само с лекота се ориентираше в разговорния език на всяка страна и умело го използваше, но се ориентираше безпогрешно и в градското пространство и изключително рядко използваше карта. Вероятно за това бе изиграл роля дългогодишният й опит при пътуванията за татковите гастроли, но моята маминка си има и природни дарби. А каква красавица е! За татко пък с неговия певчески и артистичен талант да не говоря! Да се чудиш просто как такива щедро надарени от природата родители са дали живот на невзрачно синче като мен. С нищо неизпъкващ, скромен участъков милиционер. Вярно, и аз имам някои способности, които ми дават възможност да печеля доста прилични пари, но от мама и татко ме дели разстояние като до Луната. Или до Марс. В училище съвсем слабо залягах над астрономията, може да се каже, изобщо не учех по нея, така че слабо си представям коя планета е по-далече от Земята. Май все пак е Марс, защото Луната ни е спътник. Или не е? Не си спомням.

Най-сетне мама затвори телефона и ме извика.

— Те са абсолютно сигурни, че не съществува нито такова издателство, нито такава поредица — объркано каза тя.

— Но нали сама разбираш, че това не може да бъде. Има договор, те са платили. Стоп! — зарадвано възкликнах аз. — Какъв идиот съм! Та нали съществува договор! И в него трябва да са налице реквизитите на издателството, неговият адрес и името на човека, подписал договора. Сега пак ще се обадя на Истомина и ще науча всичко.

Веднага набрах телефона.

— Договорът ли — учудено попита Мая Виталевна. — Но аз го нямам.

— Как така го нямате? Къде се е дянал?

— Аз го подписах и го дадох на представителя, който дойде при мен.

— Но при вас трябваше да остане един екземпляр. Подписали сте най-малко два.

Виж по тези въпроси съм спец, самият аз подписвам такива договори с продуцентската фирма на Борис Безрядин всеки месец, и то винаги по три екземпляра, единият от които остава при мен.

— Разбира се, Игор, ясно ми е за какво говорите. Той ми донесе два екземпляра, аз ги подписах и той ги взе, за да ги изпрати в Испания, където трябваше да ги подпишат ръководителите на издателството.