Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Ситников хвърли поглед към часовника — десет и половина. Да, неприятно…
— Не ми отказвай, Слава. Загубен съм без теб.
— Ама разбира се, разбира се. При мен ли искаш да дойдеш?
— Аз… не знам. Нямам представа как ще е по-добре… Изобщо нищо не разбирам.
— Ясно. Вкъщи ли си?
— Да.
— Аз ще дойда.
— Кога?
Ситников отново погледна циферблата. Сега уличното движение е относително ненатоварено, няма да има задръствания. За да откара Олеся вкъщи, ще му трябват двайсетина минути, от там до крайградската къща на Аргунов са още четирийсет. Но ще се съгласи ли Олеся да спре играта си веднага? Ами ако започне да капризничи, ако поиска да остане още? Тогава ще му се наложи да изгуби известно време за обяснения и увещания.
— След около час, час и петнайсет минути. По-рано няма да мога.
— Чакам те, Слава, чакам те с нетърпение.
Но не се наложи да губи нито думи, нито време. Още щом й каза, че е време да тръгват, тя събра от масата останалите жетони и Ситников не забеляза ни най-малък признак на недоволство по красивото й лице.
— Извинявай, че те прекъснах — виновно каза Вячеслав Антонович, когато се качиха в колата. — Но това наистина е важна работа.
Олеся мълчаливо взе ръката му, допря пръстите до бузата си, целуна я.
— Никога не ми се извинявай. — Гласът й звучеше тихо, но твърдо. — Ти знаеш какво правиш и не съм аз тази, която ще ти каже правилно ли е то или не.
От тези думи буца заседна на гърлото му и Ситников имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Стисна по-силно нейните тънки пръсти.
— Ти си най-голямото съкровище в живота ми. Така е, така ще бъде и никакви твои съпрузи няма да променят това. Винаги ще бъдеш моето съкровище, а не тяхното. Разбра ли ме?
— Защо „съпрузи“, защо в множествено число? — Тя лукаво се усмихна. — Аз имам само един съпруг. Или планираш за мен и някой друг?
— Човек предполага, а господ разполага — отвърна с шега Вячеслав Антонович. — В този живот всичко може да се случи.
Олеся рязко издърпа ръката си и се обърна към него. Паркингът пред казиното беше ярко осветен и дори в тъмното купе на колата лицето й се виждаше отчетливо, до последната чертичка.
— Ти какво, сериозно ли? — попита тя напрегнато.
— За какво говориш?
— Питам сериозно ли смяташ, че може да имам и друг съпруг, освен Гриша.
— Всичко може да се случи — повтори той.
Харесваше му да я дразни.
— И ти ще допуснеш това?
— Че защо не? Любовта, Олесик, е неуправляема. Ще се влюбиш, ще си изгубиш ума, какво тогава ще правим ние с Гриша? Ще трябва да те заключваме, така ли?
— Да не си посмял да говориш така. Да не си посмял и да го мислиш. Не ми трябва никакъв друг съпруг.
Тя трябваше да изрече още една фраза, просто беше длъжна да я произнесе. Винаги я изричаше и Ситников се приготви да чуе тези думи. Но… Този път Олеся премълча. Тя произнесе тези думи мислено, личеше си по леко присвилите се очи, по трепкащите устни, но тя така и не изрече нищо на глас.
Вячеслав Антонович се усмихна вътрешно. И Олеся обичаше да го дразни. Какво пък, те бяха достойни един за друг. Старият печен вълк и младата острозъба вълчица.
Въпреки петнайсетте години, прекарани в безжалостния свят на бизнеса, Лев Александрович Аргунов в много отношения си бе останал учен физик, напълно лишен от суетата на новобогаташите. Крайградската къща бе построил само защото дъщеря му рано или късно щеше да се омъжи (както и стана), щяха да му се родят внуци, така че щеше да е добре да си имат просторно красиво жилище, заобиколено от ели и борове. На него самия много повече му харесваше да живее в градския си апартамент в центъра на Москва и той от време на време оставаше там за през нощта, когато се освобождаваше късно от работа, а на другия ден му предстоеше да става рано и искаше да се наспи добре.
Не се вманиачи и за охраната на къщата си. Макар голяма, тя не беше богата, в смисъл че в нея нямаше нито антики, нито картини на баснословни цени, нито колекции или скъпоценности. Парцелът и самата къща бяха страшно скъпи, но практически там нямаше какво да се краде. Разбира се, жена му и дъщеря му имаха скъпи накити, и то доста, но те се пазеха в банков сейф, а самата банка се намираше срещу сградата, в която беше централният офис на фирмата на Аргунов. Ако трябваше, той просто отиваше в банката и вземаше от сейфа нужния калъф, а на другия ден го връщаше на мястото му. Разбира се, някои джунджурии, както се изразяваше той, се държаха и вкъщи, но те не бяха толкова ценни, нито в количество, заради което някой би нападнал къщата. Ето защо Лев Александрович бе осигурил безопасността на дома си с добра алармена система, трима възрастни мъже от близкото село, които дежуреха на смени — през две денонощия, и две кавказки овчарки, които лично той бе отгледал и дресирал. Никакви мощни борци с камуфлажни униформи, никакви бивши десантчици или спецназовци — всичко беше тихо, скромно, домашно.