Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Изключително значение има фактът, че думата, с която се обозначават римските двубои — ludus, т.е. простата дума игра и свързаните с нея асоциации за свобода и веселие, въпреки кървавия, суеверен и принудителен характер на тези боеве, се е запазила. Как трябва да разбираме това?

Мнението на Еренберг, с което той се присъединява към идеите на Буркхард, е, че гръцкото общество след архаичния и героичния период в своето културно развитие се насочва към агоналното като социално начало, подчиняващо всичко. Това развитие се дължи на изхабяване на най-добрите им сили в сериозни сражения, то е едно преминаване „aus Kampf zu Spiel“130 (от борба към игра — б.пр.), следователно е един деградиращ процес. Несъмнено агонистичното се засилва с напредване на времето. Агонът поради неговата фактическа безцелност и безсмисленост представлява накрая „Aufhebung aller Schwere des Lebens, Denkens und Handelns, Gleichgultigkeit gegenuber aller fremden Norm, Verschwendung um des einzigen willen: zu siegen“131 (Премахването на всяка трудност в живота, в мисълта и в действието, безразличието към всякаква чужда норма, прахосването, всичко това с една-единствена цел: победа — б.пр.). Тези последни думи съдържат, разбира се, много истина, но последователността на явленията е различна от тази, приета от Еренберг, а цялата формулировка, описваща значението на агоналното за културата, трябва да се изрази по друг начин. Тук не става дума за „от сражение към игра“, нито „от игра към сражение“; но за „чрез състезателна игра към култура“, при което състезанието временно измества културния живот, като едновременно с това губи своята игрова, свещена и културна стойност, превръщайки се в чисто състезателна страст. Изходна точка за това трябва да бъде представата за едно почти детско игрово настроение, което оживява в различни форми на игра, т.е. в действия, които се подчиняват на правила и са изолирани от „всекидневния живот“, където може да се разгърне стаеният стремеж към ритъм, промяна, хармония и антитетична развръзка. Това игрово настроение се съпътства от стремежа към почит, достойнство, превъзходство и красота. Всичко мистично и магическо, всичко героично, всичко художествено, логично и пластично търси форма и израз в благородна игра. Културата не започва като игра или от игра, а в игра. Антитетичната и агоналната основа на културата се съдържат в играта, която е по-стара и по-първична от всякаква култура. Но да се върнем към изходната ни точка — римското название ludi. Римляните, като наричат свещените състезания просто игра, изразяват качествата на този културен елемент по възможно най-чистия начин.