Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Хрониката в стихове на Жофроа Гаймар, която описва живота на английския крал Джинджер Уилям, разказва за такъв двубой на самоизтъкване, проведен между краля и Уолтър Тирел в гората Ню Форест малко преди вторият да убие със стрела първия.111 Изглежда, тази конвенционална форма на самохвалство и обиди по-късно влиза в задълженията на глашатаите. Те прославят сраженията, в които участват членове на тяхната групировка, хвалят своя род, понякога осмиват дамите, но често с презрение биват наричани кресливи бродяги.112 През XVI в. габе е известна още като обществена игра, каквато в основата си е била винаги. Разправят, че херцог Анжуйски видял тази игра в Амадис Галски и решил да я играе със своите придворни. Бюси д’Амброаз без особено желание приема да бъде словесен противник на херцога. Тук, както и при асите по време на обидните разпри на Локи, е в сила правилото: всички участници са равни и никой не бива да се сърди за отправените думи. Независимо от това играта става начало на долна интрига, с която Анжу довежда другия до гибел.113

Представата за състезанието като основен елемент на обществения живот е тясно свързана с нашата представа за древногръцката цивилизация. Много преди социологията и етнографията да обърнат внимание на извънредното значение на агоналния фактор изобщо, Якоб Буркхард създава думата „агонален“ и определя понятието като един от признаците на древногръцката култура. Буркхард също не познава общата социологическа основа на явлението. Той смята, че то трябва да се приеме като особена елинска черта, която се отнася за определен период от историята на елинската култура. В развитието на елините героичният човек е следван от „der koloniale und agonale Mensch“ (колониалния и „агоналния“ човек — б.пр.), който е следван от човека от V в., след това от този от IV в. преди Александър и накрая се появява елинистически човек.114 Според него именно VI в. обхваща агоналния и колониалния период. Тази идея на Буркхард има последователи в последните години.115 Буркхард нарича „das Agonale“ една „Triebkraft, die kein anderes Volk kennt“ (агоналното е движеща сила, която не е позната от друг народ — б.пр.).116 Обстойното изследване, четено от него под форма на лекции, се появява след неговата смърт под заглавие „Griechische Kulturgeschichte“, но е било разработено през осемдесетте години (на миналия век — б.пр.) — време, когато общата социология още не е била обработила етнографските данни, които по това време са били известни само отчасти. Учудващо е все пак, че Еренберг е възприемал доскоро тази гледна точка. Той също смята „агоналното“ начало за гръцко. „Dem Orient blieb es fremd und feindlich“; … „vergeblich wird man in der Bibel nach agonalem Kampfe suchen“117 (To остана чуждо и враждебно на Ориента; … напразно бихме търсили в Библията примери на агонална борба — б.пр.). Често споменаваните от нас Далечен изток, Индия от „Махабхарата“ и светът на примитивните народи са достатъчни опровержения на подобни мнения. Някои от най-точните примери за връзката между игра и „агонална“ борба ние заимстваме от Стария завет.118 Буркхард признаваше, че ожесточените състезания се срещат и при примитивните и варварски народи; но им придаваме ограничено значение.119 Еренберг в това отношение отива още по-далеч, въпреки че той нарича „агоналното“ „eine allgemeine menschliche Eigenschaft, als solche aber historisch uninteressant und bedeutungslos“ (една общочовешка способност, но като такава непредставляваща интерес от историческа гледна точка — б.пр.). Той разглежда състезанието изобщо от гледна точка на неговото свещено или магическо значение и заявява, че е против „фолклорната“ трактовка на древногръцките данни.120 Влечението към ожесточени състезания според Еренберг „ist kaum eine irgendwo sozial und uberpersonlich bestimmende Kraft geworden“121 (почти никъде не се е превърнало в определяща социална сила и нещо надличностно — б.пр.). По-късно по повод паралелните явления в Исландия той отбелязва и за пръв път е готов да признае известен смисъл в това развлечение.122