Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Еренберг е последовател на Буркхард и в това, че ограничава понятието „агонален“ в рамките на определен период от време, следващ героичния период в древна Гърция, като същевременно признава някои агонални елементи и в героичния период. Троянската война според него изобщо няма агонален характер; по-късно поради „der Entheroisierung des Kriegertums“ (дегероизацията на войската — б.пр.) хората се опитват да създадат един отдушник в агоналното, който само във втората инстанция „sich herausbildet“ (се формира — б.пр.) като продукт на една по-нова фаза на културата.123 Тези възгледи повече или по-малко се основават на мисълта на Буркхард „Wer den Krieg hat, bedarf des Tumiers nichr“124 (Когато има война, няма нужда от турнир — б.пр.). Тази мисъл обаче — поне що се отнася до архаичните периоди на цивилизацията — е отхвърлена напълно от социологията и етнографията като невярна. Вярно е, че по време на големи, обхващащи цяла Елада, игри в Олимпия, на Истъм, в Делфи и при Немея в продължение на няколко века състезанието се е смятало за жизнено начало на гръцкото общество. Но въпреки това духът на непрекъснатото съперничество е ръководел елинската култура както преди, така и след този период.

Гръцките състезания винаги остават тясно свързани с религията, даже когато при по-повърхностно разглеждане наподобяват национални спортни празници. Победните песни на Пиндар са единствената запазена част от неговата богата свещена поетична дейност и влизат изцяло в рамките на тази действителност.125 Свещеният характер на агона се проявява навсякъде. Съперничеството в издръжливост на болки между юношите на Спарта пред олтара спада изцяло към областта на мъчителни изпитания при приемане в мъжката възрастова група — феномен, срещан навсякъде по света при примитивните народи. Едни от победителите в олимпийските игри с помощта на дъха си дава нови жизнени сили на дядо си.126 Гръцкото предание разделя състезанията на такива, които са в тясна връзка с държавата, войната, правото, такива по сила, мъдрост, богатство. И двете класификации, изглежда, отразяват част от „агоналната“ атмосфера на една ранна фаза на културата. Гръцкото название на дело, водено от съдия — αγών, не е, както смяташе Буркхард127, метафора на значението, а, напротив — изразява една много стара връзка между двете понятия. Съдебният процес е представлявал истински агон.