Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Милен!
Той я вземаше на почивката с децата.
Милен!
Тя седеше на нейното място.
Милен!
Дори не си даваше труда да се крие, беше се облакътила на отворения прозорец на колата.
Жо едва не хукна да прибере обратно дъщерите си, да ги захапе за вратлетата и да ги отърве от ноктите на баща им, но размисли. Антоан беше в правото си, това беше негово неотменно право. Тя нямаше думата.
Свлече се на бетонния под на балкона. Притисна силно очи със свити юмруци и избухна в сълзи. Плака дълго. Свита на бетона, неподвижна. В ума й се въртяха все едни и същи кадри от един-единствен филм. Антоан запознаваше Милен с дъщерите си, Милен им се усмихваше. Антоан шофираше, Милен следеше пътя по картата. Антоан предлагаше да спрат в ресторанта, избран от Милен. Антоан беше наел апартамент за момичетата и за тях двамата с Милен. Той спеше с Милен в една стая, момичетата спяха в съседната. Сутрин закусваха четиримата заедно. Всички заедно! Антоан ходеше на пазар с момичетата и с Милен. Тичаше по плажа с момичетата и с Милен. Водеше момичетата и Милен в увеселителния парк. Купуваше захарен памук за момичетата и за Милен. Думите звучаха като неспирен припев: „момичетата и Милен, Антоан и Милен“. Пое си дълбоко дъх и изкрещя: „Преобразувано семейство, майната им!“ Чак се учуди на крясъка си и това пресуши сълзите й.
В този ден Жозефин осъзна, че е дошъл краят на брака й. Един лакът в червено се беше оказал по-красноречив от всички думи, които биха могли да си кажат с Антоан. Край, реши тя и нарисува на лист триъгълник, който оцвети в червено. Край. Няма връщане назад.
Закачи червения триъгълник в кухнята, на стената над тостера, за да го вижда всяка сутрин.
На следващата сутрин отново се зае с преводите.
Когато отиде в Довил на гости на Ирис, разбра, че Зое много плакала целия юли. Каза й го Ирис, на която го бил казал Александър, довереникът на Зое. Антоан им заявил, че било по-добре да свикват с Милен, тъй като смятал да живее с нея, а освен това двамата имали общи планове за след ваканцията... Какви планове? Никой не беше в течение... Момичетата не говореха по въпроса. Жозефин захапваше устна, за да не се изкуши да ги разпитва.
„Горките дечица, нямат късмет! - заяви госпожа майка им пред Ирис. - Боже, на какви ужасии подлагат днешните деца! И се чудят, че обществото е болно. След като родителите не знаят как да се държат, какво може да се очаква от децата?“
Госпожа майка им. Не я беше виждала от май. Когато кръстосаха шпаги в хола на Ирис. Нито дума. Никакво телефонно обаждане. Никакво писмо. Нищо. Не мислеше непрекъснато за това, но когато на улицата случайно чуеше някоя своя връстница да нарича „мамо“ възрастна жена, коленете й омекваха и тя с поглед търсеше пейка, на която да седне.
Обаче не възнамеряваше да направи първата крачка. Обаче не съжаляваше за нито една дума, изречена онази вечер.
Питаше се дори дали тази разправия не беше отключила енергията й. Човек се чувства силен, когато не мами. „Онази вечер си била искрена и оттогава насам погледни само как напредваш!“ Това беше теорията на Шърли. Може би Шърли беше права.
Сама. Без Антоан, без майка си. Без мъж.
В библиотеката, по тесните проходи между рафтовете с книги, се бе сблъскала с един мъж, който вървеше насреща й. Тя носеше купчина книги. Не го забеляза. Книгите изпопадаха и с оглушителен шум се разпиляха по пода, а непознатият се наведе да й помогне да ги вдигнат. Гледаше я укорително и Жозефин не успя да потисне напушилия я смях. Наложи се да излезе от читалнята, за да се успокои. След като се върна, той й смигна съзаклятнически. Тя сил-но се смути. Целия следобед търсеше да срещне погледа му, но той не откъсваше очи от записките си. Когато по едно време вдигна поглед, той беше изчезнал.
Видя го отново и той леко й махна с ръка, усмихна се сърдечно. Беше висок, кльощав, кестенявата му коса падаше в очите, а бузите му бяха като всмукани, толкова дълбоко бяха хлътнали. Преди да седне, окачаше деликатно тъмносиния си дъфелкот на облегалката на стола, изтупваше и най-дребната прашинка по него, опъваше го и едва тогава се настаняваше. Краката му бяха много дълги и слаби. Жо си го представяше като танцьор, който потропва с токове. С черно трико, черно горнище, черен цилиндър. Лицето му често променяше израза си. Понякога й се струваше красив и романтичен, друг път блед и меланхоличен. Никога не беше сигурна, че ще го познае. На моменти образът му се губеше и тя упорито се опитваше да си го представи в плът и кръв.