Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Обърса челото си с ръка. Имаше куп други неща, които чакаха все нея. Беше се записала за участие в семинар в Лион, за който трябваше да подготви поне петдесетина страници, посветени на женския труд в тъкачниците през XII век. Жените от средновековието работели почти наравно с мъжете, но с тази разлика, че изпълнявали други операции. Според сметководните книги на тъкачите от четирийсет и един труженици двайсет били жени и двайсет и един мъже. Жените не били допускани до работа, която изискваля прекалено големи физически натоварвания. Например, когато станът бил вертикален и се налагало да се работи с вдигнати ръце. Наложените представи за тази епоха са съвсем неверни, смята се, че жените са били затворени в замъците, носели са засукани прически и колани на целомъдрието, докато всъщност те са били дейни, особено жените от народа и от занаятчийското съсловие. Констатацията не важеше в същата степен за благодорните дами, разбира се. Жозефин се отнесе за миг, обмисляйки увода на доклада си. Как ли да започне: с анекдот, със статистически данни, с някакво обобщение?
Размишляваше с молива в ръка. В ума й една мисъл блесна като светкавица и избухна като бомба: забравих да попитам колко ще получа за превода на Одри Хепбърн! Поех работата като съвестна труженичка и забравих. Изпадна в паника, вече се виждаше попаднала в капан. Как да постъпи? Да се обади по телефона и да каже: „Всъщност колко ще ми платите?“ Тъпо! „Забравих да се договоря за хонорара.“ Не става. „Мекушава и безгръбначна, мекушава и безгръбначна, мекушава и безгръбначна. Всичко стана прекалено бързо - затръшка се тя. - Как не се сетих да си запиша всички въпроси, преди да отида на срещата. Трябва да реагирам по-бързо, да бъда по-оправна. Аз, която живеех в черупката си като малък прилежен охлюв...“
Шърли й помагаше за превода на биографията на Одри Хепбърн. Жозефин си отбелязваше думите и изразите, които я затрудняваха, и тичаше при Шърли. На площадката постоянно се чуваше как се отварят и затварят входните врати на двата апартамента.
Цифрите върху белия лист не лъжеха. Справяше се по-скоро добре. Изпита чувство на еуфория и разпери широко ръце, сякаш в опит да полети. Щастливка! Истинска щастливка! После се сепна и призова небесата да направят така, че чудото да продължи. Не помисли нито за миг: „Така е, защото работя, защото не спирам да работя.“ Не! Жозефин никога не свързваше положеното усилие и получената награда. Жозефин никога не зачиташе труда си. Тя благодареше на Бога, на небето, на Филип или на адвокат Вибер. През ум не й минаваше да се самопохвали за часовете, прекарани над речниците или над белия лист.
„Ще се наложи да си купя компютър, ако ще продължавам да превеждам, така поне ще пестя време. Още един разход“ - помисли тя, но махна с ръка.
От едната страна отбелязваше печалбите, от другата - харчовете. Преполагаемите постъпления и разходи вписваше с молив, а сто процента сигурните - с червена химикалка. Закръгляше. Закръгляше със замах. В свой ущърб. Самоуспокояваше се, че по този начин ще има само приятни изненади и малки печалби. Това, което я хвърляше в ужас, беше, че нямаше място за отстъпление. Ако изникнеше нещо непредвидено, настъпваше краят, пълна катастрофа!
Нямаше към кого да се обърне за помощ.
Сигурно в това се изразяваше истинското значение на думата „сама“. Преди бяха двама. И преди Антоан се бе грижил за всичко. Тя само се подписваше на мястото, което той й показваше. Той се смееше и казваше: „Мога да те накарам да подпишеш каквото пожелая!“, а тя отвръщаше: „Да, разбира се! Аз ти вярвам!“ Той я целуваше по врата, докато тя подписваше.
Вече никой не я целуваше по врата.
Досега не бяха споменавали нищо за раздяла и развод. Тя продължаваше послушно да подписва всички предоставени от него документи. Не задаваше въпроси. Затваряше очи в името на връзката помежду им. Съпруг и съпруга, съпруг и съпруга. В радост и в скръб.
Той все така продължаваше „да си поема въздух“ в компанията на Милен. „Минаха шест месеца, откакто се проветрява“ - рече си тя и почувства как я изпълва гняв. Все по-често я обземаха внезапни пристъпи на ярост.
Заболя я, когато в началото на. юли дойде да вземе момичетата. Много я заболя. Затварящата се врата на асансьора и: „Довиждане, мамо, приятна работа!“ - „Приятно прекарване, момичета! Весела ваканция!“ Внезапно опустялото стълбище... После... после изтича на балкона и мярна Антоан, който товареше колата, отвори багажника, прибра двата куфара, а на прозореца до дясната седалка, на нейното място, се виждаше лакът. Лакът в ръкав на червена па-мучна блуза.