Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Ще последвам примера ти. Ще работя. И ще се справя сама.
- Ти не си сама, Жозефин! Да ти припомня ли, че имаш две дъщери.
- Няма нужда, мамо, не съм забравила. Изключено е да забравя.
Ирис ги слушаше с мисълта, че и тя може би много скоро рискува да се окаже в същото положение. Ако Филип в изблик на безразсъдна смелост поиска да си върне свободата... Тя си го представи като безстрашен мускетар и се усмихна. Не! Той и тя са оплетени в обща мрежа, мрежата на благоприличието. Тя няма от какво да се бои. Тогава защо непрекъснато се терзае от мисълта, че нещастието я дебне?
- Струва ми се, че не си даваш сметка колко сериозни са нещата, Жозефин. Винаги съм знаела, че си прекалено наивна за истинския живот, прекалено беззащитна, клето мое дете!
Жозефин най-накрая кипна. Жалният тон, с който говореха по неин адрес години наред, внезапно изсвистя като куршум, който разкъса сърцето й, и тя избухна:
- Стига, мамо! Стига лицемерни приказки! Остави ме на мира. Да не мислиш, че се хващам на поучителните ти дрънканици за изстрадалата вдовица? Да не смяташ, че не знаех как се увърташе на Шефа, че не бях наясно с жалките ти хитрувания? Омъжи се за него заради парите му! Това е начинът, по който преодоля всичко и овладя положението, нали! Не защото си била смела, работлива и с из-смукани от пръстите заслуги. Затова не ме поучавай. Ако Шефа беше беден, нямаше да го удостоиш с поглед. Щеше да си намериш някой друг. Само че аз никога не съм се заблуждавала, държа да ти кажа. Щях да го приема, щях да разбера, ако го правеше за нас двете, дори щях да го одобря като изява на великодушие и доброта, ако не се правеше непрекъснато на жертва, ако не ми говореше с този снизходителен тон, с който обикновено се обръщаш към мен, сякаш съм някаква несретница или нищожество... До гуша ми дойде от лицемерието ти, от лъжите ти, не понасям молитвено скръстените ти ръце, приказките ти за саможертва... Начина, по който всеки път ме поучаваш, докато всъщност самата ти, да си го кажем направо, си упражнявала най-стария занаят на света! - сетне каза на Шефа, който вече слушаше, без да си дава труд да се прикрива: - Съжалявам, Шефе... - и като видя добродушната му изумена физиономия със зяпнала уста, която беше смешна, но излъчваше цялата му доброта и великодушие, тя заповтаря, жегната от угризения: - Съжалявам, съжалявам, съжалявам... Не исках да те обидя.
- Не се притеснявай, моя малка Жо, не съм вчерашен.
Жозефин пламна от срам. По-добре да му го беше спестила, но
не успя да се сдържи.
- Изля се от само себе си! - обясни тя очевидното, а майка й, безмълвна и пребледняла, се беше свлякла на канапето и си вееше с ръка, сякаш щеше да припадне и да стане отново център на вниманието.
Жозефин я изгледа с раздразнение. Сега ще поиска чаша вода, ще се изправи, ще помоли да й подпъхнат възглавничка зад гърба, ще се разхленчи, ще се разтрепери, ще я погледне на кръв с онзи убийствен поглед, в който вървяха познатите до втръсване надписи: „След всичко, което направих за теб, да се държиш по този начин; не знам дали ще имам сили да ти простя; ако искаш да ме умориш, няма да чакаш дълго; предпочитам да умра, отколкото да понасям дъщеря като теб...“ Нямаше равна в умението си да внушава на околните жестоко чувство за вина, та да се затъркалят в краката й, да умоляват за прошка, задето са се осмелили да й противоречат, да й се противопоставят. Жозефин беше свидетел на това държане навремето с баща й, а сега и с Шефа.
Хрумна й мисълта да се махне, да отиде в кухнята при Кармен, за да се поуспокои. Да си наплиска лицето, да я помоли за аспирин. Беше буквално като изцедена. Изцедена, но... щастлива, че за пръв път в живота си тя, Жозефин, се бе осмелила да бъде истинската Жозефин, жената, която не познаваше много добре, с която бе живяла четирийсет години, без истински да й обръща внимание, но която искаше да опознае. За първи път тази жена се опълчваше на майка си, за първи път повишаваше тон, осмеляваше се да каже на висок глас какво мисли. Не стана по най-елегантния начин, дори се получи малко грубо, объркано - признаваше си го, - но беше възхитена от съдържанието. Заради тази жена реши, преди да се оттегли от полесражението, да нанесе съкрушителния удар. Обърна се към майка си, която хълцаше на канапето, и спокойно, но неумолимо заяви: