Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Мамо, за малко да забравя... не ти искам нищо, нито грош, не искам и никакви съвети. Ще се оправям сама, съвсем сама, пък ако ще да пукнем с момичетата! Добре ме чуй. Днес ти давам обещание: никога вече няма да бъда малкото грозно безпомощно патенце, което да поучаваш и да вкарваш в правия път! Защото знаеш ли какво ще ти кажа? Аз съм жена, зряла и отговорна, ще ти го докажа!
Трябваше да внимава - ето че не можеше да се спре.
Анриет Гробз извърна лице рязко, сякаш физиономията на Жозефин й беше непоносима, и измърмори нещо като: „Да се маха от главата ми, не искам да я виждам! Не мога повече! Ще умра...“
Жозефин сви рамене и излезе от хола, развеселена, че беше предвидила безпогрешно реакцията на майка си. Бутна вратата и чу как някой тихо възкликна. Ортанс - беше подслушвала.
- Какво правиш зад вратата, скъпа?
- Браво! - сопна се дъщеря й. - Нямаше нужда да се правиш на интересна! Дано сега се чувстваш по-добре.
Жозефин предпочете да запази мълчание и влезе в съседната до хола стая, кабинета на Филип Дюпен. Не го забеляза веднага, но чу гласа му. Стоеше изправен, полускрит зад тежката червена завеса, обточена с ширит, и тихо говореше по телефона.
- О, извинявай! - рече тя.
Той веднага приключи разговора. Чу го да казва: „Ще ти звънна пак.“
- Не исках да ти преча...
- Разговорът продължи по-дълго, отколкото предполагах...
- Исках само да си почина... по-далече от...
Тя обърса леко челото си, оросено с капчици пот, и запрестъпва от крак на крак в очакване да я покани да седне. Не искаше да му се натрапва, но още повече не искаше да се връща при другите. Той я изгледа продължително, чудеше се какво да й каже и как да се прехвърли от прекъснатия телефонен разговор към тази непохватна жена, която заекваше, вперила поглед в него, и очевидно очакваше нещо. Той винаги се чувстваше неловко пред хората, които очакваха нещо от него. Те го отвращаваха. Не беше способен да изпита никаква съпричастност, когато някой му я налагаше или си я просеше. Дори най-незначителната намеса в личния му свят го подбуждаше да се държи студено и злобно. Жозефин провокираше у него чувство на съжаление. А фактът, че е способен на съжаление, го отвращаваше. Убеждаваше се, че трябва да се държи мило, да й помага, а всъщност желаеше само едно: да я отпрати веднага. Изведнъж му хрумна:
- Жозефин, знаеш ли английски?
- Английски ли? Разбира се, че знам! Английски, руски и испански.
Тя изпита огромно облекчение, че той най-сетне й задава някакъв личен въпрос, и звънко изброи езиците, които владееше. Закашля се и се сепна. Хвалеше се прекалено шумно. Нямаше навика да се тика напред, но тазвечерният гневен изблик беше отнесъл обичайната й свенливост.
- Разбрах от Ирис, че...
- А! Значи ти е казала?
- Бих могъл да ти намеря някаква работа, да си докарваш някакви допълнителни доходи. Имам предвид да превеждаш, преводи на важни договори, договори за големи сделки. Ясно е, че работата е много досадна! Обаче е доста добре платена. В кантората имаше една сътрудничка, натоварена с тази дейност, но тя напусна. Не спомена ли, че знаеш и руски? Достатъчно добре ли го владееш, за да улавяш нюансите на бизнес жаргона?
- Да, знам го доста добре, да...
- Бихме могли да видим как ще потръгне. Ще ти дам да опиташ...
Филип Дюпен потъна в продължително мълчание и Жозефин не
се осмеляваше да го наруши. Този прекалено съвършен мъж я караше да се чувства неловко, но странно, досега не се беше проявявал пред нея в този аспект, толкова човечен. Мобилният му телефон звънна и той не отговори, за което Жозефин мислено му благодари.
- Единственото, за което ще те помоля, Жозефин, е да не споменаваш за това пред никого. Абсолютно пред никого. Да не казваш нито на майка си, нито на сестра си, нито на мъжа си. Бих желал това да си остане между нас. Между нас двамата, искам да кажа.
- И аз бих желала - въздъхна Жозефин. - Ако знаеш как ми е дошло до гуша непрекъснато да се оправдавам пред всички тях, защото ме смятат за мекушава и безгръбначна...
Думите „мекушава“ и „безгръбначна“ предизвикаха усмивка на устните му, от която напрежението помежду им спадна. „Права е помисли той. - У нея има нещо безлично. Това е точната дума, с която бих я характеризирал.“ Изпита смътна симпатия към тази непохватна, но всъщност мила жена.