Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Точно в шестнайсет часа спряха пред оградата на „Парнъл Кетъринг“. Шърли паркира на островчето, препречвайки пътя на влизащите и излизащите коли.
- Ще останеш в колата, за да я преместиш, ако се наложи. Аз ще ги пренеса.
Жозефин кимна. Седна на шофьорската седалка и погледна към Шърли, която се зае с кутиите със сладките. Нареждаше ги една върху друга, докато й стигнат до брадичката, и така натоварена, сновеше напред-назад с широки крачки. В гръб изглеждаше като мъж. Носеше работен гащеризон и някакво размъкнато сако. В момента, в който застанеше с лице към Жо, се превръщаше в Ума Търман или в Ингрид Бергман, висока русокоса жена с широки рамене, с обезоръжаваща усмивка, светла кожа и косо поставени котешки очи.
Върна се, подтичвайки радостно, и звучно млясна Жозефин по двете бузи.
- Кинти! Кинти! Замогнах се! Тоя клиент ми лази по нервите, но пък добре плаща! Да пием по една бира, искаш ли?
На връщане, докато се чудеше как да направи реферата си, Жозефин беше изтръгната от размишленията си от някакъв мъж, който пресичаше пред тях.
- Виж! - викна тя и дръпна Шърли за ръкава. - Точно пред нас.
Мъж с дьфел, с доста дълга кестенява коса, с ръце в джобовете
спокойно пресичаше, без да бърза.
- Определено може да се каже, че тоя не е от нервните. Познаваш ли го?
- Това е той, от библиотеката! За когото ти казах... видя ли колко е хубав! И такъв един небрежен.
- Колкото до небрежността, няма две мнения, наистина е небрежен!
- Каква походка! Още по-готин е, отколкото в библиотеката.
Жозефин се дръпна назад на облегалката от страх да не я забележи. Но понеже беше неспособна да се сдържи, после отново се наведе напред, долепи нос до стъклото. Младежът се беше обърнал и показваше с жест, че светофарът скоро ще светне зелено.
- Охо! - възкликна Шърли. - И ти ли виждаш, каквото аз виждам?
Една руса, слаба, очарователна девойка се затича към него. Пъхна ръка в джоба на палтото му, а с другата го погали по лицето. Мъжът я притегли към себе си и я целуна.
Жозефин увеси нос и въздъхна.
- Ето на!
- Какво ето на? - извика Шърли. - Та той понятие си няма, че ти си тук! Ето на, може да се преориентира! Ето на, ставаш като Одри Хепбърн и го прелъстяваш! Преставаш да ядеш шоколад, докато работиш, и ето на, отслабваш! И ето на, останала си само две огромни очи, тънка си като фиданка, той пада в краката ти и ето на! Ти си тази, която пъха ръката си в джоба на палтото му! И бясно се любите! Ето на! Така трябва да мислиш, Жо, само така.
Жозефин я слушаше, навела глава.
- Очевидно не съм създадена за велики любови.
- Не ми казвай само, че вече си беше съчинила цял роман?
Жо умърлушено кимна.
- Ами май бях...
Шърли стисна волана, настъпи педала до дупка и бясно потегли, оставяйки по асфалта следи от кипналия в душата й гняв.
Тази сутрин още с пристигането си в работата Жозиан беше изненадана от телефонно обаждане от брат й, който й съобщи, че майка им е починала. Въпреки че от майка си беше получавала само шамари, Жозиан си поплака. Плака и за баща си, който си отиде преди две години, и за детството си, белязано със страдания, за неполучената нежност, за несподелените луди смехове, за неизре-чените комплименти, за всичко, което й бе липсвало и заради което я болеше толкова силно. Почувства се осиротяла. Всъщност осъзна, че действително е осиротяла, и се разплака още по-неудържимо. Сякаш наваксваше пропуснатото време - когато беше малка, нямаше право на сълзи. Достатъчно беше да направи плачлива гримаса и шамарът изсвистяваше във въздуха и изгаряше бузата й. Обляна в сълзи, тя си даде сметка, че протяга ръка на онова момиченце, което никога не беше плакало, че по този начин го утешава, взема го в прегръдките си, отрежда му място до себе си. „Странно - помисли тя, - все едно съм двама души: трийсет и осем годишната Жозиан, хитра, решителна, която умее да се справя с живота и не си оставя магарето в калта, и малкото мърляво и непохватно момиче със свит от страх, от глад, от студ стомах.“ Докато плачеше, тя ги сля в едно и това й подейства добре.
- Какво става тук? Човек ще рече, че е в кантората на плача, да му се не види. На всичко отгоре не вдигате и телефона!
Права и вдървена като бастон, с огромна шапка, сплескана на пита върху главата й, Анриет Гробз се взираше в Жозиан, която внезапно осъзна, че телефонът действително звъни. Изчака за миг и след като звъненето спря, извади от джоба си смачкана книжна кърпичка и се изсекна в нея.