Приказки за чудатите [bg]

— Какво си направил? — извикала Лавиния.

— Освобождавам света от кошмари, също като теб — отвърнал той.

Новият Бакстър се дърпал към него.

— Дръж го! — извикала Лавиния и пуснала каишката.

Новият Бакстър се затъркалял по земята право към младия мъж — но вместо да го изяде, той скочил в ръцете му и го заблизал по лицето.

— Здрасти, стари приятелю! — посрещнал го засмяно младият мъж. — Сега нямам време да си играем, така че — донеси!

Той взел една пръчка и я метнал. Новият Бакстър я последвал в пламтящата сграда. Миг по-късно оттам долетели нечовешки писъци — новият Бакстър бил погълнат от огнените езици. Обезоръжена, Лавиния се опитала да избяга, но младият мъж я уловил, съборил я на земята и впил пръсти в гърлото ѝ.

— Сега ще умреш — произнесъл спокойно. — Ужасно съм ти задължен, че ме отърва от тези досадни кошмари, но не мога да ти позволя да ми се изпречваш на пътя.

Лавиния се мъчела да си поеме дъх. Усещала, че губи съзнание. И тогава нещо подскочило в джоба на панталона ѝ.

Старият Бакстър.

Тя го извадила и го пъхнала в ухото на младия мъж. Той освободил хватката и се помъчил да го измъкне оттам, но било късно — старият Бакстър вече бил пропълзял в главата му.

Младият мъж се загледал в далечината — сякаш там имало нещо, което само той можел да види. Лавиния се извивала под тежестта на тялото му, но все още не можела да се освободи. Младият мъж я погледнал с усмивка.

— Клоун, няколко гигантски паяка и Торбалан под леглото. — Той се разсмял. — Детски сънища. Колко сладко — ще им се порадвам! — И отново я стиснал за гърлото.

Тя го ритнала с коляно в корема и за кратко хватката му се отслабила. Той свил ръка в юмрук, готвейки се да я удари, но преди да успее, тя извикала:

— Бакстър, при мен!

И Бакстър — старият, верен Бакстър — изхвърчал от ухото на младия мъж, а също от очите и устата му, с цели потоци от кръв. Младият мъж паднал назад с предсмъртно хъркане, а Лавиния седнала.

Децата продължавали да крещят за помощ.

Тя събрала кураж, станала и влязла в къщата. Черният дим я задушавал. Госпожа Хенепин лежала мъртва в дневната, от едното ѝ око стърчала забита ножица. Вратата към горния етаж била запречена от гардероб — несъмнено дело на младия мъж.

— Бакстър, помогни ми, бутай!

С помощта на Бакстър тя успяла да прекатури гардероба, отворила вратата и се закатерила нагоре, където пожарът бушувал още по-яростно. Едно по едно изнесла децата от къщата, като прикривала очите им, когато минавали край госпожа Хенепин. Когато всички били в безопасност, се тръшнала до тях на тревата, полузадушена и покрита с изгаряния.

Събудила се по-късно в болницата, а баща ѝ и брат ѝ стояли надвесени над нея.

— Вини, ти си герой — рекъл баща ѝ. — Толкова се гордеем с теб.

По лицата им виждала, че имат хиляди въпроси, но засега не ѝ се искало да им отговаря.