Приказки за чудатите [bg]

— Чини ми се, че това е твое! — рекъл той и момчетата взели да се кикотят.

Тя разкъсала шапката и я хвърлила на пода.

— Не съм вещица — троснала се тя. — Аз съм доктор.

— Брей, тъй ли било? — ухилил се той. — Затова ли те пращат да се учиш да плетеш, докато момчетата кълват науката?

Момчетата се разсмели още по-силно, това ядосало учителя и той ги накарал да преписват от речника. Докато работели мълчаливо, Лавиния бръкнала в торбата, измъкнала един конец от Бакстър и му зашепнала. Конецът се спуснал надолу по крака на чина, стрелнал се по пода, изкатерил чина на Глен Фаркъс и му влязъл в ухото.

Той дори не забелязал. Никой не видял. Но на следващия ден Глен дошъл в клас бледен и разтреперан.

— Какво има, Глен? — попитала го Лавиния. — Да не си изкарал тежка нощ?

Момчето се ококорило. После се извинило на учителя и напуснало класната стая. Повече така и не се върнало.

Същата вечер Лавиния и Дъглас получили вест, че на другия ден ще се прибере баща им. Лавиния знаела, че трябва да намери начин да скрие Бакстър от него, поне за известно време. Използвайки това, което научила в часовете по плетиво, тя размотала Бакстър, изплела от него чифт чорапи и ги нахлузила на краката си. Макар че от чорапите получила ужасни сърбежи, надявала се баща ѝ да не забележи нищо.

Той се завърнал следващия следобед, прашен и изнурен от пътя, и след като прегърнал и двете си деца, отпратил Дъглас, за да може да разговаря с Лавиния насаме.

— Беше ли послушно момиче? — попитал.

— Да, татко — отвърнала Лавиния, ала точно в този момент краката започнали да я сърбят ужасно. Тя зачесала единия в другия.

— Тогава аз се гордея с теб — продължил баща ѝ. — Защото преди да тръгна, пропуснах да ти обясня причината, поради която не искам да използваш своята дарба. Но мисля, че сега ще мога да го сторя.

— Така ли? — погледнала го Лавиния. Почти не го чувала, влагала всички сили и воля в това да не се наведе и да не зачеше краката си с ръце.

— Кошмарите не са като туморите и гангренясалите крайници. Вярно, те са неприятни, но понякога неприятните неща си имат предназначение. Може би не трябва да бъдат премахвани.

— Искаш да кажеш, че кошмарите могат да вършат добро? — За миг, докато търкала единия си крак в крака на масата, Лавиния почувствала слабо облекчение.

— Не точно добро — отбелязал баща ѝ. — Мисля, че някои хора си заслужават кошмарите, а други не — но откъде да знаеш кой от тях кой е?

— Мога да позная — заявила уверено Лавиния.

— Ами ако сгрешиш? Вини, зная, че си умно момиче, но всеки понякога греши.