Приказки за чудатите [bg]

Не било трудно да се определи кои са добрите хора, но трябвало да внимава с разпознаването на лошите — не можела да си позволи да прехвърля кошмари не комуто трябва. И така, тя седнала на бюрото и съставила списък на лошите хора в града. Най-отгоре поставила госпожа Хенепин, управителката на местното сиропиталище, за която се знаело, че налага питомците си с камшик за езда. След нея бил на ред господин Бити, касапинът — хората говорели за него, че убил жена си. После Джими, кочияшът, който прегазил кучето на слепия господин Фергюсън, тъй като карал пиян. Сетне всички хора, които се държали грубо и неприятно, ала списъкът станал твърде дълъг и това хич не се понравило на Лавиния.

— Бакстър, при мен!

Бакстър се изтърколил до мястото, където седяла.

— Искаш ли да ми помогнеш с една важна задача?

Бакстър заподскачал ентусиазирано.

Заели се още същата нощ. Облечена в черно, Лавиния пъхнала Бакстър в торбата и го метнала на рамо. Когато часовникът ударил полунощ, те се измъкнали безшумно навън и тръгнали из града, раздавайки кошмари на хората от списъка — започнали от най-лошите, като слизали надолу. Лавиния вадела нишки от кълбото на Бакстър и ги пращала да пълзят нагоре по водосточните тръби и през отворените прозорци на набелязаните жертви. Малко преди зазоряване вече били навестили десетина къщи и Бакстър се бил смалил до размерите на ябълка — достатъчно малък, за да се побира в джоба на Лавиния. Тя се прибрала у дома изтощена и заспала дълбоко и щастливо в мига, когато главата ѝ опряла на възглавницата.

След няколко дни станало ясно, че ще има последствия от постъпката на Лавиния. Когато една сутрин слязла долу, тя заварила баща си да чете местния вестник и да пуфти. Джими, кочияшът на омнибуса, попаднал в ужасна катастрофа, тъй като бил изтощен от недоспиване. На следващия ден Лавиния научила, че по някаква неизвестна причина госпожа Хенепин изпаднала в бяс и пребила няколко от питомците си, които сега лежали в кома. По-следващата сутрин дошъл ред и на господин Бити, за когото се говорело, че убил жена си. Хвърлил се от моста.

Измъчвана от чувството за вина, Лавиния се заклела да използва дарбата си само когато порасте достатъчно, за да може да се доверява на преценките си. Хората продължавали да я търсят, но тя ги отпращала — дори тези, които я молели със сълзи на очи.

— Засега спрях да приемам пациенти — рекла им тя. — Съжалявам.

Но те не преставали да прииждат и тя започнала да губи търпение.

— Не ме интересува, вървете си! — крещяла и затръшвала вратата в лицата им.

Не било вярно — интересувало я, — но се държала така, за да се предпази от заразната болка на другите. Трябвало да огради сърцето си със стена, инак рискувала да извърши още злини.

След няколко седмици ѝ се сторило, че започва да овладява чувствата си. Сетне, късно една нощ се почукало на прозореца на спалнята ѝ. Тя дръпнала завесата и видяла млад мъж на озарената от лунна светлина поляна. Бил същият, когото пропъдила по-рано през деня.