Жълтите очи на крокодилите

-    Ще се справиш, а по какъв начин, може ли да попитам?

-    Ще работя, ще давам уроци... Откъде да знам! В момента се мъча да изплувам и ми е доста трудно, повярвайте ми. Все още не съм го осъзнала.

Ирис погледна сестра си с възхищение.

-    Ти какво мислиш, Ирис? - обърна се госпожа майка им към нея.

-    Жо е права, толкова е прясно. Да я оставим да се окопити, преди да я разпитваме какво смята да прави.

-    Благодаря ти, Ирис... - въздъхна Жозефин и дръзна да помисли, че бурята е отминала.

Но не взе предвид упорството на госпожа майка им, която никак не беше удовлетворена.

-    Когато аз останах сама и трябваше да се грижа за вас, да ви отгледам, запретнах ръкави и неуморно работех...

-    И аз работя, мамо, и аз работя! Ти като че ли винаги го забравяш.

-    Това, моето момиче, не е никаква работа.

-    Защото нямам офис, началник, не получавам купони за стол, затова ли? Защото не е като онова, с което си свикнала? Искам да ти кажа, че си изкарвам хляба, мамо, колкото и да не ти се вярва.

-    Работиш за някаква мизерна заплата!

-    Интересно ми е ти колко изкарваше при Шефа, когато те назначи. Сигурна съм, че не е било повече.

-    Не ми дръж такъв тон, Жозефин.

Заинтригуван, Шефа вдигна глава. „Положението става нато-порчено“ - отбеляза той наум. Сбирката най-накрая започваше да става забавна. Херцогинята се подготвя за големия удар, сега ще започне да реди лъжа след лъжа, ще рови в спомените, ще изтупа прашасалия образ на благочестива вдовица и забележителна във всяко отношение майка, пожертвала се в името на дъщерите си! Знаеше наизуст репертоара й на жертва.

-    Вярно е, времената бяха много тежки. Живеехме много пестеливо, но Шефа скоро оцени качествата ми и така успях да преодолея...

Тя се наду, развълнувана от невероятната победа, която бе удържала над неволята, рисуваше трогателния образ на млада, красива, стройна жена, героиня, която цепи бесните вълни на живота досущ като онези женски фигури на носа на корабите, повела двете сирачета със зачервени от рев нослета. Това беше нейната слава, нейната гордост, че сама е отгледала двете си дъщери, нейната „Марси-леза“, нейният Орден на Почетния легион.

„Преодоля, защото с най-невероятни претексти ти бутах пликове с пари, които ти се преструваше, че не забелязваш, за да не се налага да ми благодариш - припомни си Шефа, плюнчейки пръст и прелиствайки вестника. - Преодоля, защото си кисела по рождение, защото се оказа по-продажна и по-жестока и от най-изпечената курва! Защото аз бях паднал вече в примката и бях готов на всичко, за да ти се харесам и да ти помогна.“

-    .. .С времето получих признание за работата си от всички, дори и от конкурентите на Шефа и той положи усилия, за да ме задържи...

„Умирах да те съблазня, така че бях готов да ти отпусна заплата на генерален директор, без дори да ми я поискаш. Накарах те да повярваш, че всички те харесват, за да приемаш парите, които ти бутах, и да не се чувстваш унизена. Какъв тъпак съм бил, какъв невероятен тъпак! Заслепен лапнишаран! И сега си седнала да ми се правиш на добродетелна. Хайде де, разкажи на дъщеря си как ме подмами! Как ме впримчи! Въобразявах си, че съм ти съпруг, а се бях превърнал в твой лакей. Умолявах те да ми родиш дете, а ти ми се изсмя право в очите. Дете! Малък Гробз! Изкривяваше уста, когато произнасяше името ми, все едно че помяташе. А как се смееше! Толкова си грозна, когато се смееш! Разкажи им и това! Кажи им истината! Нека да я знаят! А тя е, че мъжете са бавноразвиващи се деца! Че се оставят да ги водят с размахан червен парцал пред носа им! Че войнишки изпълняват заповедите! Впрочем трябва да си отварям очите на четири с душичката... Нещо не ми се нрави тази работа с Шавал.“