Дявол под прикритие

Киър не беше толкова сигурен. Горещото, пулсиращо място на гърба му изглежда че се влошаваше с всеки час, пръскайки отрова през него. Скоро дори нямаше да може да преглътне водата и вместо да се тревожи от смъртта, той започна да се тревожи, че няма да умре.

Не можеше да диша, не можеше да спре да се гърчи от болка и позиви за повръщане. Би посрещнал с облекчение всеки изход.

Усети докосване по челото и отвори очи. До него стоеше непознат, висок и със строго лице, ослепително красив, със сребристо-златиста коса. Приличаше на ангел. Не от онези, които носят радостни вести, а от другите — които биват изпращани, за да измъчват хората. Със сигурност това беше ангелът на смъртта и наистина беше време вече да се появи. Дори адът би бил по-добър от това.

Но вместо да придружи Киър към отвъдното, мъжът притисна току-що намокрена студена кърпа към челото му. Докато Киър се гърчеше и задъхваше в червена вълна от треска, той усети как се отдръпват завивките и някой започва да повдига нощната му риза. Разтърсен от унижение, той замахна сляпо, опитвайки се да отблъсне непознатите ръце.

— Киър. Почивай спокойно, момче. — Непознатият се беше надвесил над него и говореше ли говореше с приспивен глас, който би накарал цяло стадо от диви свине да притихне и да се сгуши като котенца. — Трябва да свалим температурата.

— Не, не вие — успя да произнесе Киър. — Искам нея.

— Лейди Мерит си легна да си почине за няколко часа.

Помните ли ме? Не? Аз съм Кингстън. Този прекрасен възрастен човек до мен е Кълпепър — той ми е камериер от двайсет и пет години. Легни сега, добро момче.

Киър притихна, докато двамата странни мъже — единият златен и блестящ, другият — стар и съсухрен — се движеха около него с тиха ефективност. Нощната риза беше съблечена, а бедрата му — завити с хавлиена кърпа. Те измиха със студена гъба крайниците му, облякоха го с чиста нощна риза и смениха чаршафите, докато той остана в леглото. Когато Кингстън посегна да го вдигне до седнало положение той започна да се бори.

— Успокой се. — Кингстън прозвуча леко развеселен. — Ще те държа изправен за малко, докато Кълпепър подпъхне долния чаршаф около матрака.

Тъй като никога не бе държан от друг мъж през живота си като възрастен, при други обстоятелства Киър би се дръпнал, но беше прекалено слаб, за да седи сам. За негово огромно унижение главата му се килна напред към рамото на мъжа.

— Всичко е наред — успокои го Кингстън, като го държеше здраво. — Облегни се на мен.

Непознатият беше забележително стегнат и як, Киър не можеше да не му го признае. Тялото под фината памучна риза и меката вълнена жилетка беше гладко и твърдо като камък. И имаше нещо толкова приятно в маниера му, толкова успокояващо, че Киър се отпусна въпреки нежеланието си. Опита се да мисли, но главата му беше като лабиринт от задънени улици и капани. Нищо в ситуацията нямаше смисъл.

Пристъп на треска накара зъбите му да затракат.

— Защо правите това? — поиска да знае той.

Може би си беше въобразил, но ръцете на Кингстън сякаш се стегнаха малко.

— Имам синове, които са почти на твоята възраст. Ако някой от тях беше болен или далеч от дома, щях да искам някой да направи това за тях.

Което всъщност не беше отговор.

— Сега ще те отпусна надолу — каза Кингстън. — Не се напрягай — остави ме да го направя. — Той внимателно отпусна Киър сред възглавниците и го зави с одеяла. След това сложи ръка върху челото му. — Кълпепър — попита той тихо, — кога се очаква докторът да мине?

— Днес следобед, Ваша Светлост — отговори камериерът.

— Искам го тук след час.

— Предполагам, че е на обиколка, сър…

— Другите му пациенти могат да почакат. Изпратете лакей да го намери.

— Да, Ваша Светлост.

След миг Киър усети студен компрес върху челото си.

— Не ми пука за лекаря — промърмори той. — Искам нея… Мерит… Не ми остава много време.

— Глупости — каза Кингстън с такова хладнокръвно убеждение, че Киър почти му повярва. — Преживявал съм треска по-силна от тази. Ще я преодолееш.

Но следващия път, когато Киър изплува от дълбините на съня, той знаеше, че е по-зле. Треската бушуваше, караше дъха му да излиза на хрипове и го отслабваше с всеки миг.

Той лежеше сред остри ъгли и нямаше и едно меко местенце, за да отдъхне. Спомни си баща си в последните му дни, толкова умиротворен от предстоящата смърт, че се шегуваше с това. Момче, толкова съм близо до вратата на смъртта, че мога да ги чуя как я отключват, за да ме пуснат да вляза. Но в душата на Киър нямаше мир, нищо друго, освен горчиви ругатни срещу съдбата. Той осъзна присъствието на жената, красивите й тъмни очи, пълни със загриженост, лицето, което бе напрегнато и бледо.