Дявол под прикритие

— Може ли да вляза? — попита той тихо.

Мерит вдигна очи с усмивка, опитвайки се да прикрие умората.

— Разбира се. — Тя изстиска кърпа, напоена с ледена вода, и я сгъна в дълъг правоъгълник.

Херцогът се приближи до леглото. Много внимателно протегна ръка, за да я сложи върху челото на Киър.

— Има треска — установи той.

— Д-р Гибсън каза, че раната на гърба му вероятно ще трябва да бъде почистена и дренирана.

Кингстън кимна намръщен.

— Адски мразя треска — промърмори той.

Мерит постави кърпата върху сухото, горещо чело на Киър. Той издаде несвързан звук и се обърна към нея, търсейки източника на прохлада. Тя прошепна няколко успокоителни думи и използва друга студена кърпа, която прокара по лицето и шията му. Киър притихна с леко стенание.

Очите на Кингстън се присвиха с интерес, когато видя тънката стоманена верижка сред косъмчетата на гърдите му.

— Спомен от неговата… от жената, която го е родила. Винаги го носи.

Дългите елегантни пръсти на херцога се плъзнаха под верижката и внимателно се вдигнаха нагоре. Когато малкото златно ключе се появи, дъхът му спря. Той го вдигна, за да го разгледа от по-близо и започна да измъква верижката над главата на спящия мъж.

Мерит се пресегна инстинктивно.

— Почакай…

— Ще взема това назаем — каза рязко той. — Ще му го върна.

— Чичо Себастиан…

— Имаш думата ми.

— Не.

Меко казано, това не беше дума, която херцогът бе свикнал да чува. Той млъкна и я погледна, извил вежди.

Мерит отвърна на погледа му спокойно, като се стараеше да не показва колко неудобно се чувства, че трябва да му откаже нещо, което иска. Но ключето беше ценно за Киър, единствената му връзка с майката, която не помни, и тя не можеше да позволи да му бъде отнето. Нито за ден, час или минута. Не и докато беше безпомощен.

Тя не си позволи да откъсне поглед от тези пронизващи очи, колкото и да й се искаше да се свие.

— Това е въпрос от лично значение за мен — каза хладно Кингстън.

— Разбирам. Но докато Киър не даде съгласието си… Страхувам се, че ще трябва да изчакаш.

На херцога това не му хареса, тя ясно го виждаше. И знаеше колко лесно можеше да я унищожи само с няколко думи. Вместо това той каза:

— Аз съм последният човек, от когото трябва да го пазиш.

— Изобщо не се съмнявам, но… ключът е свят за него. Със сигурност не би искал да го вземаш.

— Да го заема — промърмори Кингстън.

Гласът на Мерит омекна и тя се опита да го придума:

— Разбира се, чичо. Но… важното е двамата да започнете добре, нали? Каква разлика биха имали два-три дни чакане в голямата схема на нещата?

Устата му се стегна. Но за нейно голямо облекчение той пусна ключа.

След още четирийсет и пет минути влакът пристигна на гарата в Херънс Пойнт, морски град, разположен в най-слънчевия регион на Англия. Дори сега през есента времето беше меко, въздухът — влажен, със здравословен морски бриз. Херънс Пойнт беше защитен от висока скала, която стърчеше навътре в морето и способстваше за създаването на собствен микроклимат. Той беше идеално убежище за възстановяващи се и възрастни хора, с местна медицинска общност, клиники и терапевтични бани. Беше също така и модерен курорт с магазини, шосета и алеи за разходки, театър и развлечения като голф и гребане.

Марсдънови често бяха идвали тук, за да отседнат при семейството на херцога, особено през лятото. Децата се плискаха и плуваха в частния залив, и плаваха покрай брега на малки скифове. В горещи дни ходеха до магазините в града за сладолед и сладкиши. Вечер се отпускаха и играеха на задната веранда на Чалънови, докато от концертния павилион се носеше музиката на градския оркестър.

Мерит се радваше да доведе Киър на познато място, откъдето имаше толкова много щастливи спомени. Къщата на морето, просторна, спокойна и приятна, щеше да бъде идеалното място за неговото възстановяване.

Трима носачи от гарата дойдоха да вземат багажа им, а набит млад мъж, елегантно облечен, носещ лекарска чанта, се качи във вагона.