Дявол под прикритие

Тя почувства как червенина залива бузите й, но не отмести поглед от неговия, докато отговаряше:

— Остана тук през цялата нощ и си тръгна скоро, след като биха камбаните на „Сейнт Джордж“.

Успокояваше я, че не вижда порицание в очите на Итън.

— Благодаря — каза той просто, оценявайки доверието й. — Случайно да е споменал къде отива?

— Имаше бизнес срещи. Не съм сигурна с кого, но… — Мерит млъкна, когато чу решително почукване на входната врата. — Кой, по дяволите… — промърмори тя и отиде да види.

Когато вратата се отвори, вътре нахлу студен есенен вятър, от който краищата на развятото черно палто на посетителя затрептяха като крила на гарван. Той беше с великолепна фигура, изглеждаше свеж и бдителен, сякаш беше сутрин, а не посред нощ.

— Чичо Себастиан? — недоумяващо попита Мерит. Беше нечувано херцог да чака пред вратата на някого. Обикновено първо идваше лакей да почука и да попита, преди лордът или дамата да слязат от каретата. Тази вечер обаче изглежда Себастиан, херцог Кингстън, бе решил да не спазва церемонията. Той се усмихна на Мерит.

— Скъпо момиче — рече той тихо. — Може ли да вляза?

Веднага щом влезе, Мерит отиде при него и ръцете му се затвориха в кратка, утешителна прегръдка. Тя и нейните братя и сестри познаваха Кингстън като любезния красив мъж с купища смешни истории, и винаги отделящ време да реди пъзел или да играе дама с отегчени деца. Колкото по-голяма ставаше Мерит, обаче, толкова по-невъзможно беше да се избегнат клюките за неговото прословуто минало. Беше й трудно да примири тази негова версия на фустогонец с другата на предания семеен мъж, целият свят на който бе съсредоточен около съпругата му. Каквото и да беше миналото на Кингстън, той й беше като втори баща и тя би му доверила и живота си.

Херцогът я погледна със смесица от привързаност и загриженост.

— Съжалявам за склада — рече той. — Каквото и да ви е нужно, трябва само да помолите.

— Благодаря ти, чичо, но… как разбра толкова бързо? И защо си тук?

Въпреки чара си, Кингстън беше труден за разчитане.

— Дойдох да попитам за ранения мъж — каза той. — Случайно се запознах с него в моя клуб.

— Да, той ми спомена.

Неприкрит интерес трепна в погледа на херцога.

— Видяхте ли се след това?

Мерит сви рамене уклончиво, помисли си, че трябваше да си държи устата затворена.

— А сега си го довела в собствения си дом — коментира той.

— Апартаментът в склада беше разрушен — каза Мерит, като се опита да не звучи оправдателно.

— Какъв е характерът на нараняванията му?

— Ами… виждаш ли… Чакай, преди да обсъждаме това… защо проявяваш такъв интерес към господин Макрей? И как… — Мерит спря и вдигна поглед към Итън, който бе дошъл при нея. Тогава осъзна, че двамата знаят нещо за Киър, което тя не знае. — Какво става? — попита тя.

— Изпратих съобщение до Негово Величество по-рано тази вечер — отговори Итън. — Веднага, щом разбрах, че Макрей е ранен. — Той се обърна към Кингстън с леко намръщено лице. — Сър, мисля че дадох ясно да се разбере, че не е нужно да идвате.

— Така е — съгласи се Кингстън спокойно. — Въпреки това, предвид факта, че момъкът беше едва ли не изкормен и препечен като овнешко филе, очевидно се налага моето участие.

Тогава се обади Люк, който бе дошъл веднага, разбирайки за пристигането на херцога:

— Здравей, чичо Себастиан. Какво каза току-що? Изкормен като… Случило ли се е нещо с Макрей, за което не знам? В което е бил намесен нож?

Мерит отговори неохотно:

— Някой е нападнал господин Макрей в една уличка предишната нощ, когато е бил на път за вечеря. Изпратих да повикат д-р Гибсън да дойде да го зашие.

— На път за насам, за вечеря… — повтори Люк и я погледна мрачно.

Междувременно Итън гледаше херцога с леко прикрито раздразнение.

— С цялото ми уважение, Ваша Светлост… — Той замълча, търсейки думи.

След няколко напрегнати мига Кингстън въздъхна кратко.

— Рансъм, всички знаят, че фразата „с цялото ми уважение“, никога не предхожда нищо уважително. Просто кажете мнението си.