По мъж така не съм копняла
- Автор: Бийман Джойс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Витанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По мъж така не съм копняла». Краткое содержание книги:
Съобщението за откриването на рибния пасаж беше дошло по радиото. Всички признаци показваха, че ще има добър улов. Мат беше долу в каютата и вареше кафе. През шума на двигателя Сара чуваше познатото тракане на съдовете.
Хвърли поглед към светлините на другите лодки — всички се бяха втурнали да преследват сьомгата. Възбудата растеше с всеки момент.
Внезапно „Бет“ потрепери. Тежкият й корпус изстена и се заклати. Чу се пращене на чупещо се дърво. След това лодката се наклони на една страна и спря.
Сара се беше вкопчила в кормилото, иначе щеше да падне на пода. От ужас дъхът й спря. „Бети“ се бе натъкнала на плитчина. Наклонът на корпуса се увеличи.
Подводна скала! „Бет“ сигурно се беше ударила в подводна скала, неозначена на картата. Лицето на Сара побеля като тебешир, а коленете й затрепериха.
— Мат! — извика тя отчаяно. — Мат, добре ли си?
Угаси мотора и се ослуша.
— Само дето разлях кафето — чу се откъм каютата. — Няма нищо сериозно. Какво стана?
— Ударихме се! Виж дали влиза вода. Аз ще се обадя по радиото. Дано от другите лодки вече са видели, че имаме проблеми.
Малко след това тя коленичи и се загледа във водната струя, нахлуваща през дупката в корпуса. Лицето й беше измъчено.
— Мисля, че ще можем да я изпомпим. Ти се заеми с помпата, а аз ще сляза да видя колко голяма е пробойната.
— Да дойда и аз — предложи Мат, когато излязоха на палубата.
— Няма нужда, ще се оправя. Хайде, започвай да изпомпваш, какво чакаш!
Взе от лавицата един фенер и ръчката на помпата, а след това обясни на Мат как да изпомпва водата. Като се убеди, че той се справя, отиде към страничния борд. Наведе се и огледа корпуса над ватерлинията. Прясно боядисаният дървен борд беше начупен на няколко места.
Сара се наведе още по-напред, с мъка пазейки равновесие. Видя колко големи са пробойните и изпъшка отчаяно. Скалата се беше врязала странично в корпуса и го беше разрязала като с нож. Наклонът на лодката постепенно се увеличаваше.
Сара погледна към небето и се закани злобно на луната, която в този момент беше излязла иззад облаците и обля сцената с бледата си светлина.
— Защо се скри? Защо не ме предупреди? — сълзите се търкаляха по бузите й, а раменете й потрепериха.
Тя стисна зъби, избърса очите си и се върна в кабината.
— Много ли е зле? — попита Мат загрижено.
— Носът е повреден и има няколко пробойни отстрани — отговори му, колкото се може по-спокойно. — Но се надявам, че с помощта на помпата ще успеем да се доберем до вкъщи. Да видим дали някой ще се съгласи да ни довлече до пристанището.
— Да ни довлече ли?
Сара протегна ръка към радиостанцията.
— В такива случаи винаги е по-добре да има наблизо някоя друга лодка. Ако съм сгрешила в сметките и лодката потъне, не ми се ще да оставам сама в открито море. Господи, утре сигурно щеше да има добър улов, а сега на всичкото отгоре ще лишим и някой друг от него.
— Но нали ще алармираш и бреговата охрана? — Мат се подпря на кабината, като в същото време продължаваше да помпи.
— Естествено. Но там се задействат чак когато нещата станат прекалено сериозни. Както изглежда, все пак ще успеем да се справим със собствени сили — гласът й звучеше спокойно. — Морето е гладко като тепсия. Би трябвало, следователно, да се доберем до Чарлстън без особени перипетии.
Сара натисна бутона за предаване и отправи в ефира своя зов за помощ. От другите лодки веднага й отговориха. Най-близката лодка — „Хирон“ се отправи към тях.
В тишината на нощта се дочу приближаващо бумтене. Внезапно различиха и един друг шум — кучешки лай.
— Май са взели куче на борда — отбеляза учудено Мат, като не преставаше неуморно да помпи.
— Да, Джейкъб работи на тази лодка, а това е кучето му. Онзи нахален пес, който ни запозна, спомняш ли си?
Лодката се приближи на около двадесет метра от „Бет“. Мъжът на кормилото им махна.
— Ще съм наблизо — провикна се той. — Ако има някакви проблеми, веднага ще ви взема на борда.
— Това ли е Джейкъб? — Мат присви очи. — Онзи със зеленото яке? Едвам го различавам.
Сара проследи погледа му.
— Да. Това е Джейкъб. Работи от незапомнени времена на пристанището, а понякога излиза в морето с някоя лодка.
— Мисля, че веднъж се видяхме с него в един бар — Мат се усмихна. — Тогава той ми даде един добър съвет и аз му се доверих. Сега знам, че е бил прав.
Сара го погледна, без да разбира нищо.