Приказки за чудатите [bg]

— Но ти не си доктор — възразил Дъглас. — Ти си само моя сестра.

— Млъквай и стой мирно — отвърнала тя. — А сега кажи ааааа.

Тя прегледала гърлото му, носа и ушите, и като осветила ушния канал, забелязала там някаква странна черна маса. Бръкнала с пръст и когато го извадила, около върха му било навито нещо, наподобяващо черен конец. Тя отдръпнала ръка и от ухото продължавала да се размотава още от същата черна материя.

— Ей, гъделичка ме — закискал се брат ѝ.

Тя навила конеца на топка. Когато го стиснала в шепата си, той се сгърчил, сякаш е живо същество.

Лавиния го показала на баща си.

— Странно — рекъл той, разглеждайки го на светлината.

— Кое му е странното?

— Не съм сигурен — намръщил се озадачено баща ѝ. Конецът се измъкнал бавно от ръката му и се пресегнал към Лавиния. — Но мисля, че те харесва.

— Може би това е ново откритие! — възкликнала развълнувано тя.

— Съмнявам се — отвърнал баща ѝ. — Във всеки случай не е нещо, за което да се безпокоиш. — Той я потупал по главата, прибрал черното кълбо в чекмеджето и го заключил.

— Ще ми се да го огледам по-внимателно — рекла тя.

— Време е за обяд — отвърнал баща ѝ и я побутнал към вратата.

Тя изтичала обидено навън. И всичко можело да свърши така, ако не се случило следното: тази нощ Дъглас нямал кошмари, нито пък следващата, и обявил, че причината за оздравяването му е само и единствено Лавиния.

Баща им не бил сигурен. Малко по-късно обаче негов пациент се оплакал от безсъние и кошмари и когато нито едно от лекарствата, които докторът изписал, не му помогнало, той помолил неохотно Лавиния да прегледа ушите на заболелия. Само на единайсет и дребничка за възрастта си, тя трябвало да се покатери на стол, за да надзърне. И наистина, дълбоко в ухото забелязала буца от същото черно вещество, която баща ѝ не успял да види. Тя пъхнала кутре вътре, завъртяла го лекичко и измъкнала черния конец от ухото. Бил толкова дълъг и тъй здраво захванат към вътрешността на главата, че за да го освободи, трябвало да слезе от стола, да запъне крака в пода и да го дръпне с две ръце. Когато най-сетне го откъснала, тя тупнала по гръб на пода, а пациентът се претърколил от кушетката.

Баща ѝ намотал черния конец и побързал да прибере кълбото при другото в чекмеджето.

— Но той е мой — възразила Лавиния.

— Всъщност е негов — рекъл баща ѝ и посочил мъжа на пода. — А сега иди да си играеш с братчето си.

Мъжът се върнал след три дни. Нямал нито един кошмар, откакто Лавиния извадила конеца от ухото му.

— Дъщеря ти може да твори чудеса! — обявил той, като говорел на баща ѝ, но се усмихвал на нея.

Мълвата за мистериозната дарба се разпространила и къщата им започнала да се посещава постоянно от хора, които искали Лавиния да ги отърве от кошмарите. Лавиния била възхитена, може би това бил начинът, по който щяла да помага на хората18.