Дявол под прикритие

— По дяволите, знам го. Но въпреки това не можеш…

— Изпрати ли съобщение до застрахователната компания?

— Да, след което отидох на доковете. Пожарът вече е овладян. Митническият склад изгоря, но останалите са непокътнати.

— Това е облекчение.

Люк кимна и уморено потърка врата си.

— Видях Итън Рансъм там с инспектора от пожарната и отидох да говоря с тях.

Мерит примигна изненадана. Итън, съпругът на д-р Гарет, имаше значителна власт и авторитет. Въпреки че пожарът в склада беше сериозен, обикновено разследването би се провело от някой много по-нисш в йерархията.

— Подозират ли умишлен палеж? — попита тя.

— Да. Най-вероятно е така.

— Както казах и на Рансъм, всички служители на Стърлинг познават добре правилата за безопасност. Редовно проверяват джобовете си за кибрити всяка сутрин, преди да влязат в склада. Няма работещи машини, така че не може да е от случайна искра. Единственият човек, който имаше достъп до сградата, е Макрей, а не мога да си представя, че е толкова глупав да запали огън в апартамента. Нещо повече, дори да го е направил, огънят щеше да си остане там, защото апартаментът и стълбището към него са построени от огнеупорни тухлени стени. — Люк замълча. — Рансъм попита дали може да се отбие тук тази вечер да види жена си и да зададе няколко въпроса междувременно. Казах му, че според мен няма да възразиш.

— Напротив, много ще се радвам да го видя.

— Добре, защото скоро ще дойде. — Люк направи пауза, преди да попита с надежда: — Спомена ли нещо за сандвичи?

Мерит се усмихна.

— Ще донеса поднос в предния салон.

Тя отиде в кухнята, извади различни продукти от килера и сложи чайника да заври. Въпреки че повечето дами в нейното социално положение рядко стъпваха в кухнята, Мерит бе добила навика да си приготвя не много сложни ястия в почивните дни на готвачката. Беше по-бързо и по-удобно от това да чака да й бъдат донесени, а и имаше нещо успокоително в това да се щура в собствената си кухня. Тя направи сандвичи с кафяв хляб, шунка и горчица, а отстрани добави твърдо сварени яйца и кисели краставички.

Когато занесе подноса в предния салон, завари Люк да разговаря с Итън Рансъм.

— Боже мой — възкликна тя, влизайки в стаята, — не чух да пристигате, господин Рансъм. Люк, скъпи, би ли взел това да го оставиш на ниската маса… — Тя подаде тежкия поднос на брат си и се обърна отново към Итън: — Много се радвам да ви видя — каза тя и подаде двете си ръце. Итън здраво ги стисна в своите и се усмихна.

— Госпожо. — Той беше добре изглеждащ мъж с черна коса и тъмносини очи, красотата му се огрубяваше от един-два белега и счупен някога нос. Той имаше постоянния бдителен поглед на човек, добре познаващ по-опасните улици и бедняшките лондонски коптори. Но когато беше сред семейството и приятелите си, мъжът излъчваше тих, спокоен чар, който Мерит много харесваше.

Като извънбрачен син на покойния граф, Итън беше най-загадъчният член на семейство Рейвънел. За миналото му се знаеше много малко и той предпочиташе да го държи по този начин. Беше обаче добър приятел с Уест Рейвънел, който беше женен за най-добрата приятелка на Мерит — Фийби. А Фийби й беше разказвала много за него.

— Итън навремето е работил като държавен агент — беше казала Фийби. — Бил е част от разузнавателните сили, финансирани тайно от Министерството на вътрешните работи. Те са свързани с шпионажа и чуждестранното разузнаване, и е по-добре човек да не задава много въпроси по темата. Но Итън е и високо обучен агент.

Връщайки мислите си към настоящето, Мерит попита Итън:

— От колко време сте тук?

— Току-що пристигнах — отвърна той.

— Ако сте дошли да вземете съпругата си, страхувам се, че все още не можем да ви я върнем — каза Мерит с лека усмивка. — Оцеляването на господин Макрей се дължи само на нея.

— Как е той?

— Лошо ранен. Има мозъчно сътресение и не може да си спомни нищо от последните няколко дни.

— Нищо? — Итън се намръщи и се замисли. — По дяволите — промърмори той.

Люк, който бе взел един сандвич и тъкмо отхапваше, се намеси с наполовина пълна уста:

— Д-р Гибсън каза, че загубата на паметта може да е временна.

Слисана от не твърде изисканите маниери на брат си, Мерит каза: