Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
В началото не можеше да разбере причините за тази омраза. След мъчителни размисли тя откри загадката. Бе я забелязала един ден с какъв поглед проследява граф Харо, въобразила си, че е сама. Очите й излъчваха безумна страст и поход. Гризелдис разбра: контесата е луда по своя братовчед, надява се да му стане втора жена и да замести майката Гилда. И не си дава сметка, че граф Харо я търпи от състрадание. Любовта на Беата никога не би могла да срещне взаимност.
— Беата, отдавна не съм виждал на ръката ти пръстена, който Алис ти бе подарила.
Гризелдис наблюдаваше контесата. Тя сякаш се вкамени, загледана в една точка пред себе си.
— Пръстена го няма вече — въздъхна жената.
— Как така го няма? Как да те разбирам?
— Изгубих го. Може би съм го изтървала в снега. Много го търсих, но не го намерих.
Граф Харо погледна виновно Гризелдис, сякаш искаше да й каже: „За съжаление не можеш да го видиш.“
— Жалко, той беше такова бижу. Не смеех да ти кажа досега това…
Графът се усмихна.
— Затова ли се смути от въпроса ми?
— Да, затова — отвърна тя с безжизнен глас. Погледът й беше мътен и налудничав. Не знаеше как да се държи.
— Нищо де, нищо. Ще получиш друг пръстен от украшенията на Алис, за спомен от нея.
Графът извади връзка ключове и ги сложи пред Гризелдис.
— За стаите на жена ми, госпожице Фон Ронах. Можете да ги видите, когато пожелаете. Върнете ми ключовете, след като няма да ви бъдат нужни вече.
Гризелдис взе връзката.
— Благодаря ви, господин граф. Ако позволите, днес следобед ще видя стаите. Гилда може ли да ме придружи?
Той кимна с глава.
— Разбира се, но нека дъщеря ми нищо не пипа или размества. За Гилда искам да запазя стаите такива, каквито ги е оставила майка й. По-късно, като порасне, може би ще поиска да живее в тях.
Докато се водеше този разговор между графа и Гризелдис, Беата плъзгаше изгарящ поглед ту към единия, ту към другия; накрая не се сдържа:
— Госпожица Фон Ронах иска да надникне в стаите на Алис?! И как го позволяваш? Бе забранил друг да влиза в нея, освен ти, братовчеде.
— Забранено е за любопитните. Ти също би могла да ги видиш, Беата. Можеш да придружиш госпожица Рои Ронах днес следобед.
Гризелдис, която не сваляше своя изпитателен поглед от Беата, видя как тя пребледня и се втренчи пред себе си.
— Не, днес не мога — отвърна Беата.
— Тогава ще отидете с Гилда, госпожице Фон Ронах, и можете да се уверите дали обстановката отговаря на съня ви.
— Благодаря ви.
— Да не би госпожица Фон Ронах да е сънувала Алис? — попита контесата подигравателно.
— Да, представи си. Видяла на сън спалнята на жена ми, самата нея, русата й плитка около шията и дори пръстена, който ти бе подарила — графът се наведе над второто блюдо, което слугата му поднесе.
Гризелдис се уплаши от изсивялото й лице и безумно блуждаещия поглед.
— Моят пръстен? — промълви контесата.
— Да, за който те попитах. Кога си го загубила всъщност?
Контесата сбърчи чело.
— Не мога да си спомня точно.
— Ако милостивата контеса позволи, аз ще й припомня деня, в който го загуби — обади се слугата Хенрих, който вече дълги години сервираше на масата.
Контесата хвърли мълниеносен поглед към слугата, устните й се отвориха, ала не издадоха звук.
— Кога беше това, Хенрих? — попита графът.
— Ами в деня, когато намерихме мъртва блаженопочившата госпожа графиня. Всичко вкъщи беше наопаки. Краката ми трепереха от ужас, когато в коридора срещнах милостивата контеса. Тя се оплака, че загубила пръстена си. Сигурно бе паднал в снега. Трябваше да обърна внимание на прислугата да го потърси. Може да го е изгубила вкъщи. И тогава рекох аз: „Знаете ли, милостива контесо, че се случи още по-голямо нещастие? Нашата графиня е мъртва.“
Гризелдис не сваляше погледа си от контесата. Никой не я наблюдаваше така зорко. Контесата имаше съвсем разстроено лице, тялото й бе изтръпнало.
— Възможно е, през онзи страшен ден не бях на себе си.
Граф Харо каза:
— Никога не си спокойна, когато стане дума за онзи паметен ден.
Контесата видимо се бореше със себе си.
— Няма да бъда никога спокойна. Да говорим за нещо друго — произнесе тя с усилие.
Граф Харо подхвана друга тема, за да даде време на контесата да се окопити. Той я съжаляваше. Колко зле й се бе отразила тази катастрофа!
Сервираха десерта. Графът се обърна към Беата:
— Ако обичаш, дай ми ключовете от кръглата кула.
Контесата се сви като от удар. Графът помисли, че братовчедка му вече не е господар на нервите си.
— Ключовете от кръглата кула?! — почти изстена Беата. — Никой не ги е искал досега. Не е отключвано. Защо ти са?