Тайната на замъка Тройенфелз

— Наистина ли е за мен? — попита той.

Тя кимна усмихнато с глава.

— Да, както Гилда пожела.

Той тихо въздъхна.

— За мен животът няма да вие венци. Може би върху ковчега ми ще сложат цветя.

— И днес гледате отчаяно, господин граф. Не трябва да правите така.

— Скарайте ми се още веднъж. Това ме разведрява. Вие станахте домашен лекар за болната ми душа. Бих искал още веднъж да ви се изповядам, за да получа утеха.

— Я вижте как грее слънцето! А отсреща е вашият чудесен замък, вашето просторно имение. Имате любимо дете, здрав и млад сте.

— Здрав? Здрав ли е този, които има болна душа?

— И днес ли ви е зле? — запита го тя нежно.

Той притисна с пръсти слепоочието си.

— Не понасям слънчевите дни. Те сякаш ме осветяват отвътре и с двойна сила чувствам, че съм лишен от радост в живота.

Гризелдис се изправи.

— Защо я отблъсквате? Може да имате толкова радост колкото пожелаете.

Горчив и болезнен смях изкриви устните му.

— Вярвате ли в това? По природа не съм отшелник. Общителен съм. Боли ме, че всички ме отбягват като прокажен.

— Нещастието ви прави излишно чувствителен. Обзалагам се, че вашите приятели очакват вие сам да ги потърсите. Те не идват в Тройенфелз, защото не са сигурни, че ще ги приемете.

— Приятели? В нещастието човек няма приятели. Грешите, ако мислите, че някой би желал да дружи с мен. С изключение може би на няколко души, не особено чувствителни по въпроси, отнасящи се до честта. Но тяхната дружба аз не желая, а друга не мога да имам. Ето тук е моят приятел Далхайм. Когато бях щастлив, не се откъсваше от мен. След излизането ми от ареста го срещнах в гората. Престори се, че не ме вижда, препусна с коня си, за да ме избегне.

— Може би не ви е видял?

— Видя ме, но не прие моя поздрав. Можех ли да му търся сметка? Разбирате ли какво значи това за мен? Да бъда подложен на обиди, от които не мога да се защитя — това е най-тежкото за един човек.

— Може би и той е мислел, че не искате да го видите. Нали барон Далхайм беше свидетел на процеса, и то против вас?

— Да, освен жена ми и братовчедка ми, и той знаеше за индийската отрова и трябваше да свидетелства за това.

Гризелдис вдигна глава и го погледна изпитателно.

— А контеса Беата знаеше ли за тази отрова?

— Да, тя беше, когато я показах.

— Не го знаех. За нея не е станало и дума на процеса?

— Тя отказа да свидетелства, защото ми е роднина. Това е било — простете ми откровеността — твърде нетактично от нейна страна.

— Защо?

— Защото всеки би си задал въпроса защо вашата роднина отказва да свидетелства нещо, което е във ваша вреда.

— Не можеше да каже нищо за мое оправдание.

— Но би могла да даде пред съдиите обективна характеристика за вас, да ги убеди, че вие не сте способен за подобно престъпление. На нейно място аз не бих се поколебала да бъда свидетелка и бих излязла с моето здраво убеждение за невинността ви.

Той се усмихна.

— Да, вие, вие храбро бихте излезли на свидетелската скамейка, вярвам го. Но Беата се страхуваше от безпокойствата в този пропее. В деня, когато ме арестуваха, тя беше като обезумяла. Но да оставим това. Помрачавам хубавия пролетен ден с моя хленч.