Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
Граф Харо поглади челото си. Ако Беата знаеше колко благотворно бе влиянието на Гризелдис с нейната жизнерадост върху детето му и върху него! Ако Беата бе прозорлива щеше да схване това, което той сам не смееше да признае пред себе си: че обича Гризелдис. Да, той обичаше това слънчево създание, това жизнерадостно момиче със смел дух и сърце, преливащо от любов. Той я обича, както никога досега не бе обичал. Ако не беше опозорен, не би скривал толкова дълбоко в сърцето си тази любов.
Усмихна се спокойно.
— Госпожица Фон Ронах е безсърдечна? Не, тя знае, че дъщеря ми се нуждае от весело обкръжение. Заради детето е засмяна и игрива. Затова не я упреквай, не се отнасяй с нея така грубо. Мисля да я задържа по-дълго в Тройенфелз. Гилда много я обича. Беата, нямай грижа за моята съдба. И бъди по-внимателна.
Контесата грабна ръката му и я притисна до лицето си.
— Харо, мили Харо! Заради теб съм готова на всичко! — извика тя и бързо напусна стаята.
Граф Харо объркан гледаше след нея. После въздъхна и излезе на откритата тераса.
Беше хубав пролетен ден. Неясен копнеж го накара да се разходи в парка. Там бяха Гризелдис и Гилда. В слънчеви дни Гризелдис предаваше уроците си в един открит павилион, в който имаше кръгла маса и плетени столове с пъстри възглавници от басма.
Графът мерна двете руси глави, наведени над масата, допрени една до друга. Скри се зад един храст да послуша. Беше час по аритметика и тази суха материя Гризелдис се стараеше да предава по възможност най-интересно.
На масата бяха сложени лъскави камъчета, разделени на малки групи; с тях тя учеше Гилда да изважда, дели и умножава.
Детето с увлечение прибавяше и изваждаше камъчетата. Ако нямаше грешка, получаваше целувка за награда. Ако не успееше, упражнението се повтаряше, а Гилда на глас се упрекваше, че не е внимавала. Граф Харо доста дълго се любува на този метод на преподаване. Разговорът се водеше на френски език, който Гилда бе усвоила доста от мадмоазел Пердюноар и сега трябваше да го упражнява.
Когато часът по аритметика свърши, Гризелдис затвори книгите пред нослето на Гилда. Графът излезе от укритието си.
— Присъствах на вашия урок, госпожице Фон Ронах. Дъщеря ми е щастливка. Вие умеете да онагледявате своите лекции. Не си спомням някога моите домашни учители да са ми давали толкова интересни уроци по аритметика.
Гризелдис за миг се смути, но бързо се овладя.
— С тези камъчета всяко число добива образ и престава да бъде страшно.
— Резултатът е отличен — отвърна графът. — Мога ли да поседна малко при вас? — попита той.
Гризелдис весело кимна.
— О, да, сега сме в междучасие.
— Значи мога да постоя четвърт час. Е, как върви смятането, лястовичке моя? — запита той дъщеря си.
Гилда, доволна, кимна с глава.
— Гризелдис счита, че върви добре.
— Значи тя е доволна от теб?
— Да, татко.
— И аз щях да бъда доволен на твое място — каза той с усмивка и като се обърна към Гризелдис, запита: — какво имате след това?
Гризелдис се засмя.
— О, най-лошото за моята малка възпитаница — писане.
— Това е най-лошото за нея?!
— Трябва да седи на едно място. Точно това не ни харесва, но ние сме храбри, нали, Гилда?
— Ако пиша хубаво, ще ми разкажеш приказката за майското цвете докрай.
— Разбира се. Щом съм обещала, ще го изпълня.
— На всяка цена ли? — запита я графът.
Гризелдис енергично кимна с глава.
— На всяка цена. Никога не обещавам нещо, което не мога да изпълня.
Гилда отиде да бере цветя и остави двамата насаме.
— Как се чувствате в Тройенфелз, госпожице Гризелдис? Не се ли отегчавате? — попита той.
— Да се отегчавам?! От ден на ден все повече ми харесва. Нашето малко жилище в градчето никога не ми е давало добра представа за пролетта. Тук виждам как всичко расте. А когато от прозореца си погледна цялото това цветно море, от възторг се просълзявам.
Нейното простодушие го трогна.
— Значи сте доволна?
— Много.
— А нямате ли някакво желание?
Тя се замисли.
— Имам, но…
— Кажете го. Веднага ще го изпълня, толкова съм ви задължен.
— Задължен?!
Той я погледна странно.
— За това, че сте такава, каквато сте.
Сърцето и заби неудържимо.
— За каква заслуга е това?
— И така — какво е вашето желание?
Тя се усмихна.
— Моята стая е до кръглата кула. Мечтая си да стъпя на покрива й. Поне веднъж да се изкача. Тази кула е единственото място в замъка, което не познавам. Тя е затворена. Ако позволите, бих искала да я разгледам отвътре. Привлича ме тайнственото.
— Значи ви привлича забраненото?