Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
— Струва ми се, контесата не ви симпатизира?
— Да, може би.
— Според вас къде е причината за тази неприязън?
Гризелдис знаеше, че единствената причина е ревността, но каза друго.
— За привързаността или неприязънта понякога ясни основания няма.
— След нещастието тя е станала много раздразнителна.
— Преди контесата беше ли зле с нервите?
— Не съм чул да се оплаква. Бъдете снизходителна към нея.
Гилда извика от поляната:
— Още ли не си свършила венеца, Гризелдис?
Гризелдис трепна: венецът беше готов, но тя продължаваше да го доукрасява.
— Да, свърших го, Гилда. Стана по-голям от твоя. Виж, ето тук ще поставим още една маргарита и готово.
— Татко, дай ми шапката си! — настоя Гилда.
Той й я подаде и тя сложи венеца.
— Ето, татко, сега и ти имаш. Гризелдис ми каза, че всяко цветче носи щастие.
— Да, Гилда, моли се този венец да донесе толкова радост на твоя любим баща, колкото цветя има в него.
Гилда кимна с глава.
— Всяка вечер ще се моля. Как се казва молитвата?
— „Молитва на венеца“.
Гилда плесна с ръце.
— Виждаш ли, татко? Гризелдис за всяко нещо има хубаво име. Молитвата на венеца…
Граф Харо погледна Гризелдис, която се бе изчерпила от смущение.
— Аз съм сигурен, че тази молитва ще има добри последици.
Думите бяха казани с необикновен тон и Гризелдис се уплаши от погледа му. Този поглед попи в сърцето й като гореща молба.
Тя се изправи и изтърси полите си.
— Междучасието отдавна свърши, Гилда; трябва да почнем работа. Сега ние ще нарисуваме букви и ще ги оставим да маршируват като войници. Пред всяка дума ще застане по една главна буква като офицер.
Така започна урокът по писане. Граф Харо се изправи.
— Е, аз вече съм излишен — усмихна се той.
На нея й се прииска да му каже с какво удоволствие би го задържала при себе си, ако можеше.
— Учебната програма е сериозно нещо, господин граф. Само така Гилда ще се научи на ред и дисциплина.
Той кимна одобрително.
— Днес следобед ще се изкачим там.
— Къде ще се изкачим, татко? — попита Гилда.
— На кулата — каза той и посочи с ръка.
— И аз ще дойда с вас, нали?
— Да, Гилда, разбира се — отвърна Гризелдис.
Графът поглади меките като коприна коси на детето.
— Хайде, рисувай хубави букви, лястовице моя. Довиждане на обяд.
— Довиждане, татко.
Графът си отиде. Когато влезе в стаята си, той свали венеца от шапката си и го скри в тайното чекмедже на писалищната си маса, където бе скрил и шишето с екзотичната отрова.
„Може би тия цветя ще превърнат проклятието, което ми тежи, в благословия. О, Гризелдис! Ти не знаеш колко те обичам. Да бих могъл да те задържа завинаги до себе си!“ — мислеше си той.
Седемнадесета глава
Гризелдис не можеше да съсредоточи мислите си върху урока. Детето с увлечение редеше буква по буква, а тя мислеше за своя сън.
Бе й се присънило, че стои на покрива на кулата и гледа обширното, обляно от слънчева светлина имение. Съвсем сама стоеше горе. Неочаквано й стана хладно, стори й се, че някой диша в тила й.
Обърна се и видя красива, изящна жена. Беше графиня Алис, облечена в бяло, с хубави плитки, едната се виеше около шията й. Алис показа един пръстен, същия, който описа на графа, и кимна с глава да я последва. Момичето тръгна след бялата фигура, която я поведе през някакви стълби и стигна до някаква стая. Същата, която така подробно описа на граф Харо, спалнята на графинята. До леглото — нощна масичка, а върху нея чаша пълна със златисто вино. Една ръка се показа от стената и пусна три бисерни топчета в чашата…
Обзе я силна възбуда, когато узна, че пръстенът, който бе видяла на сън, наистина съществува.
Когато урокът по писане свърши, Гризелдис и Гилда се прибраха в замъка. Време беше да се приготвят за обяд. Този ден контеса Беата се показа малко по-любезна към Гризелдис, дори похвали Гилда за успехите й в учението. Но тази проява на насилена доброта костваше много на контесата.
Граф Харо беше доволен — забележката му поотрезви Беата. И все пак в нейно присъствие той не се чувстваше добре. Вече подозираше, че тя храни към него чувства, на които той никога не може да отговори. Всеки достоен мъж няма да се чувства добре в подобен случай.
И Гризелдис бе изненадана от любезността на Беата. Но тя виждаше по-далеч от граф Харо: жените са по-прозорливи от мъжете и тя схвана, че неприязънта на контесата сега е само скрита и може би много по-силна от вчера.