Приказки за чудатите [bg]

Болката била неописуема. Кръвта му накарала водите да засияят в златисто. Помислил си, че това е краят на живота му — докато не чул познат глас.

Бил баща му, който го викал по име.

Кокоболо изплувал между него и корабите, завихряйки огромни водовъртежи. Императорските кораби подскачали на вълните като детски играчки. Джън усетил, че нещо се впива в него под повърхността, после баща му започнал да го тегли към открито море. Веднага щом се отдалечили достатъчно от опасността и настъпило спокойствие, баща му използвал палмовите дръвчета, за да прехвърли земя в пробойните, образували се от гюлетата на императорските кораби.

— Благодаря ти — рекъл Джън и гласът му бил като ехтене, идещо от недрата на земята. — Не заслужавам да си толкова добър с мен.

— Разбира се, че заслужаваш — възразил баща му.

— Значи си ме следил?

— Да.

— През всичките тези години?

— Да — повторил баща му. — Имах усещането, че един ден ще ти потрябва помощта ми.

— Но аз бях толкова жесток с теб.

Баща му замълчал, сетне рекъл:

— Ти си мой син.

Кървенето на Джън спряло, но сега той изпитвал друга мъка — невероятен срам. Бил привикнал със срама, но това чувство било от друг тип. Срамувал се заради добрината, проявена към него. Срамувал се от това как се бил отнасял с клетия си баща. Но най-много от всичко се срамувал, че доскоро се бил срамувал от себе си и от това в какво се бил превърнал.

— Прощавай, татко — промълвил. — Ужасно съжалявам.

Джън заплакал и веднага усетил, че продължава да расте, пясъкът и тревата бликали от вътрешността му, водораслите удебелили стебла и се превърнали в гора от подводни дървета. Кораловият риф, обграждащ баща му, се свързал с този, който започвал да се оформя около Джън, и Кокоболо отново го задърпал след себе си, все по-навътре в морето.