Приказки за чудатите [bg]

Ръцете му се разтреперили. Той скрил рубина и се захванал с друга работа, ала не можел да спре това, което се надигало в него.

Нямал представа откъде може да се е взела влагата. Дори не бил смукал мокър плат от три дена, но погледът му се замъглил, сякаш дълбоко в него се спотайвал някакъв таен извор.

— Не! — извикал и блъснал с юмруци по масата. — Не, не, не! — Сетне се заозъртал отчаяно из стаята, търсейки нещо, с което да отклони вниманието си. Преброил бавно назад от двайсет. Запял несръчно песен. Но нищо не можело да го спре.

Когато най-сетне се случило, изглеждало толкова дребно и незначително, че се зачудил защо е трябвало да реагира така. По бузата му се търколила самотна сълза, отблъснала се от брадичката и паднала на пода. Той стоял неподвижно, втренчил поглед във влажното петно на дъските. За известно време се възцарил мир и спокойствие. Последвало това, от което Джън най-много се страхувал. Започнало с познатото ужасно напрежение дълбоко в него, което само за броени секунди станало непоносимо. Сякаш земетръс друсал цялото му тяло. Лепилото, което покривало кожата му, се пропукало и паднало на пода. От порите му бликнал ситен пясък. Смолата, запълваща подмишниците му, изтъняла и се изпарила, и отвътре се показали зеленикавите повлекла на водораслите, които растели с неописуема скорост. За по-малко от минута растителността почти изпълнила стаята, в която се намирал, и той осъзнал, че ако не се измъкне навреме, ще разруши и къщата. Избягал навън — за да се озове насред бушуваща буря.

Паднал върху паважа на улицата, докато от него продължавали да струят пясък и водорасли. Хората, които го видели, побягнали с ужасени викове. Дървените му крака отхвърчали настрани и от чуканчетата поникнали дебели чимове трева. Тялото му започнало да расте, дъждът и тревата се смесвали с пясъка и оформяли земя, която го обгръщала слой след слой, като кожа върху кожа. Скоро на широчина достигал колкото улицата, а на височина — като къщата.

Наблизо се събрало човешко множество и се нахвърлило върху него. Джън се помъчил да се изправи върху затревените си чуканчета, после побягнал.

Паднал и смачкал с тяло една къща. Изправил се отново и хукнал нагоре по хълма с кънтящи крака, които пробивали дупки в земята.

Тълпата го последвала и към нея се присъединили войници, които пускали стрели към гърба му. От раните му бликнало течно злато и това само окуражило още хора да се присъединят към нападателите. През цялото време Джън продължавал да расте и скоро вече достигал два пъти ширината на улицата и три пъти височината на неговата къща. Ръцете и краката му изчезнали в гигантската топка от плът, която представлявал. Все пак успял някак си да стигне върха на хълма и тъкмо там краката му се изгубили напълно. Тъй като нямало на какво да се подпира, кълбовидното му тяло започнало да се търкаля от другата страна — в началото бавно, сетне по-бързо и по-бързо. Вече нищо не можело да го спре и той изравнявал със земята къщи и каруци, както и случайните минувачи, които се изпречвали на пътя му. Носел се право към пристанището, помел една масивна постройка и цопнал във водата, вдигайки толкова висока вълна, че прекатурил лодките наоколо. Потънал, изплувал отново и започнал да нараства още по-бързо, а тревата, пясъкът и водораслите се разстлали върху морската повърхност, образувайки малък остров. Метаморфозата го погълнала толкова, че не забелязал приближаващите се императорски бойни кораби. Почувствал ги обаче, когато започнали да го обстрелват с оръдията си.