Дявол под прикритие

— Върви — каза Мерит, докато събуваше вълнените чорапи на Киър. — Мога да се справя, докато дойде лекарката.

— Ще се върна възможно най-скоро. Междувременно защо не изпратиш за някоя от приятелките ти в Лондон да ти помага?

— Ще го обмисля — отвърна тя, но единствената приятелка, която би искала да е тук, беше лейди Фийби Рейвънел, която беше в Есекс.

Намръщен, Люк се изправи да погледне мъжа на пода. Киър беше необичайно блед, устните и ноктите му бяха посинели. Задъхваше се, сякаш не можеше да поеме достатъчно въздух.

— Бог знае какви наранявания може да има — каза тихо Люк. — По-добре се подготви за вероятността той да не…

— Той ще се възстанови напълно — прекъсна го Мерит. Тя се почувства като ваза, в която някой се е блъснал. Разтърсена, сякаш всеки момент ще се преобърне и ще се счупи.

— Този човек е непознат, Мерит. Дори да се случи най-лошото, не го познаваш чак толкова добре, че да се разпадаш на парчета…

Раздразнена, Мерит се изкушаваше да му отвърне, че е глупаво да се опитваш да диктуваш чувствата на хората, но успя да прехапе език и замълча.

След като брат й излезе, тя почисти Киър и направи така, че да му е удобно. Наложи се да разреже дрехите, които не можеха да се свалят лесно и го избърса с чиста топла кърпа. Силните, гъвкави линии, с които се бе запознала толкова отблизо, цялото това пространство от жилави мускули беше жестоко наранено. На тила му имаше буца. От време навреме очите му се отваряха, разкривайки дезориентиран поглед, но той не направи усилие да говори.

За нейно облекчение Гарет Гибсън пристигна бързо, отправяйки се към стаята за гости, без дори да почука. Лакеят Джефри я следваше отзад, понесъл кожена чанта и кутия с консумативи. По нареждане на лекарката той ги остави близо до леглото, преди да си тръгне.

— Слава Богу, че си тук — избухна Мерит, когато Гарет се приближи до леглото. — Господин Макрей диша трудно.

— Лакеят каза, че е ранен при пожара в склада. — Гарет се разрови в лекарската си чанта, извади стетоскоп и ловко постави слушалката в ушите си. Маниерът й беше толкова спокоен и уверен, сякаш нищо лошо не можеше да се случи, докато беше там.

— Да. Имаше експлозия. Той… — Мерит не можа да попречи гласът й да пробие в по-висока октава, докато се бореше със сълзите. — Скочил е от прозореца и е паднал поне от два етажа височина.

Гарет допираше барабана на стетоскопа до различни части на гърдите на Киър и слушаше внимателно. След това остави слушалката настрана, измери пулса му и му заговори:

— Господин Макрей, буден ли сте? — Когато не последва отговор, тя внимателно обхвана лицето му в ръце.

— Можете ли да ме погледнете? Можете ли да отворите… тук е един добър приятел. — Тя огледа зениците му и се усмихна успокоително. — Знам, че ви е трудно да дишате. Ще направим нещо по въпроса само след миг.

Мерит стоеше наблизо, стиснала пръсти. Дробовете й работеха усилено, сякаш се опитваше да диша вместо Киър. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна. Гледаше как Гарет отива до кожената чанта, разкопчава я и започва да свързва странни предмети… стоманен цилиндър, дълъг около метър и половина, бутилка с бистра течност, гумени тръбички.

— Какво е това? — попита Мерит уплашено.

— Кислороден апарат. — Гарет продължи да работи.

— Използвала съм го преди за лечение на пациенти с астма. Реших да го донеса, след като Джефри описа симптомите на господин Макрей. — Тя свърза една гумена тръбичка към приспособлението, завъртя копче на цилиндъра, за да тръгне потока кислород и постави чаша върху устата и носа на Киър. Той се дръпна и се опита да извърти главата си, но тя упорито притискаше чашата към лицето му. — Вдишайте — каза тя, — бавно и равномерно.

Само след минута кислородът извърши чудодейна промяна. Цветът на Киър изгуби синкавия си оттенък и стана отново здрав и розов, а отчаяното му дишане се успокои.

— Ето — каза тихо Гарет и слабите й рамене се отпуснаха. — По-добре ли е?

Киър кимна леко, протегна ръка, за да хване по-здраво ръката й с маската над лицето му, сякаш се страхуваше, че може да я отдръпне прекалено скоро.

Мерит избърса напиращите в очите й сълзи и изпусна трепереща въздишка.

Лекарката я погледна с усмивка.

— Иди да се оправиш, приятелко — предложи тя нежно, — докато аз продължавам прегледа. Чаша чай може да ти бъде от полза.