Дявол под прикритие
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: „Рейвънел“ #7
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: ЕРГОН
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Дявол под прикритие». Краткое содержание книги:
Като въздъхна, Киър най-сетне си позволи да мисли за Мерит.
Не можеше да повярва, че ще остане до края на живота си без нея. Искаше, имаше нужда да я види за последен път. Само за една минута. Половин минута. Десет секунди. Боже, беше болен от копнеж. Ако можеше да я зърне за малко, не би искал нищо друго от живота…
Може би… можеше да отиде при нея? Не, не бъди безмозъчен задник! Едва беше успял да си тръгне веднъж. Да си тръгне два пъти би било смърт за него.
Но макар да го знаеше, Киър стана и посегна към палтото си. Сърцето му биеше от очакване. Просто щеше да я попита как се чувства. Дори тя да не дойдеше до вратата — ако лежеше и той трябваше да говори само с лакея, — пак беше по-добре, отколкото да седи тук и да не прави нищо.
Той излезе от апартамента и тръгна надолу по стъпалата, водещи към външната врата. Но стъпките му се забавиха, когато видя облак дим в основата на стълбището.
Пожар! Прониза го студена тръпка, карайки кожата му да настръхне. Лютивият пушек го задушаваше.
Нямаше такова нещо като малък пожар в склад.
Стълбищата и асансьорните клетки действаха като комини, бълваха пламъци и топлина нагоре, разширявайки ада по откритите подове.
Като изруга, той взе останалите стъпала и посегна към бравата на вратата.
Нямаше я.
Киър погледна невярващо вратата. Бравата не беше паднала; тя беше старателно отстранена, а резето — завъртяно в заключващо положение. Някой умишлено го беше хванал в капан тук.
Складовете за митнически стоки бяха проектирани да бъдат сигурни като банков сейф. Вратата, облицована в стоманени листове и закрепена с промишлен обков, не можеше да се счупи.
Глухо фучене идваше през стената между стълбището и складовата част на сградата. Звукът на огъня. Скоро щеше да достигне до хилядите бъчви с уиски.
Той беше прецакан.
Като ръсеше ругатни, Киър се обърна и хукна обратно по стъпалата, вземайки по две наведнъж. Върна се в апартамента и непохватно се опита да отключи вратата. Хукна към прозореца и го отвори широко. Погледът надолу към страничната част на сградата не разкри нищо по стълбите и пожарните изходи.
Три етажа се простираха между него и павираната земя, и нямаше начин те да прекъснат или омекотят падането му.
Шибана работа.
Той се съсредоточи върху едноетажна временна барака, построена на около десет фута от склада. Ако успееше да я достигне, линията на падането щеше да бъде съкратена с една трета. Но без засилване не беше сигурен, че може да скочи толкова далеч. А дори и да можеше, вероятно нямаше да оцелее при удара в металния покрив на бараката.
От друга страна, това беше за предпочитане пред перспективата да бъде опечен като яйце.
Дишайки тежко, Киър се наведе до прозореца и внимателно стъпи на перваза, като се държеше за касата.
Мина му през ума, че вероятно ще бъде погребан в Англия… далеч от гробовете на родителите си и от острова, който обичаше.
Някой го искаше мъртъв и той никога нямаше да разбере защо. Тази мисъл го изпълни с ярост.
И тогава скочи.
Единадесета глава
Мерит стоеше в спалнята си, докато Джени разкопчаваше гърба на роклята й. Беше дълъг ден, изпълнен с работа, която не й се искаше да върши. Не можеше да се съсредоточи върху нищо за повече от пет минути. Умът й се дърпаше от всяка задача като инатливо муле.
Погледът й се отклони към близкото легло, току-що оправено с девствени гладки чаршафи и одеяла, и с приятно разпухкани възглавници. Нямаше следи от пламенната дейност от предната нощ. Но за миг умът й създаде образ на лъскаво бронзово тяло, широки рамене, издигнати над нейните, проблясването на малкия ключ, който висеше от врата му и нежно се влачеше между голите й гърди.
Тя тръсна глава, за да прогони видението. Леглото беше голямо за един човек, направо абсурдно. Ще се отърве от него, реши тя, ще купи наполовина по-малко. Трябваше ли да отреже парчета от кувертюрата, за да пасне на по-малкото? Не, по-добре да я подари и да поръча нова. Може би нещо в синьо…
Размишленията й бяха прекъснати от дълбок тътен отвън, от който се разтресоха и зазвънтяха корпусите на стъклените лампи и кристалните капки на полилеите.
— Мили Боже — възкликна Мерит, — това гръм ли е?
Джени се намръщи.
— Не мисля, милейди.
Те отидоха бързо до прозореца и дръпнаха завесите. Мерит трепна от ослепителната светкавица на хоризонта, мигновено последвана от нов оглушителен звук.
Идваше откъм доковете, осъзна тя. Стомахът й се сви.
— Закопчай отново роклята ми, Джени — рече тя напрегнато. — Не… първо извикай Джефри и му кажи да подготви каретата, после ми помогни с роклята.
Приблизително десет минути по-късно Мерит бързаше надолу. На входната врата се чукаше. Преди тя да успее да стигне до нея, някой я отвори с рамо без да чака да му отворят.
Беше Люк, който не носеше нито шапка, нито палто. Лицето му беше напрегнато и мрачно, докато съобщаваше новината без предисловия.
— Беше от нашите складове.
— Експлозията? Бил е един от нашите складове? Кой…
— Да.
— Кой по-точно?
— Не знам. Играех карти в един клуб близо до кея. Някой дойде и съобщи новината.
— Защо си дошъл тук? — попита Мерит, задъхана от тревога. — Трябваше да отидеш да видиш дали е така… ако… — За миг тя загуби способността си да говори. — Боже мой, Люк, мислиш ли, че това е бил митническият склад?
Лицето на брат й беше мрачно.
— Беше адски голяма експлозия — произнесе той тихо. — Каквато би станала, ако огънят стигне до сто хиляди галона алкохол. Дойдох направо тук, защото знаех, че ще се втурнеш нататък, а мястото е адски опасно. Слушай, Мерит, ще те пусна да отидеш, само при условие че ще стоиш близо до мен. Не трябва да се отдалечаваш, без да питаш. Съгласна ли си?
Мерит беше изненадана и едновременно с това раздразнена от заповедническия тон, който никога преди не беше чувала от по-малкия си брат. Въпреки че й се искаше да го информира, че има достатъчно здрав разум, за да не се втурне насред бушуващ огън, тя не искаше да губи време.
— Съгласна — кимна кратко. — Да вървим.
Те изтичаха към чакащия файтон и се отправиха с главоломна скорост към пристанището. За огромно разочарование на Мерит, бяха принудени да забавят, когато стигнаха до главната порта. Улиците преливаха от зяпачи, които пречеха на конните екипи и пожарните да стигнат до доковете. Какофония от звуци изпълваше въздуха, чуваха се камбани, парни пожарни помпи във водата, хора викаха.