Кинжалът на Медичите [bg]

— Антония, аз съм Реб.

Вратата се открехна, веригата още бе спусната. Мерна се вертикална ивица от самата Антония.

— Аз съм — повторих — другарчето ти от лодката.

Тя затвори вратата, свали веригата и ме пусна вътре. Беше боса, облечена с пухкава бяла хавлия за баня мъжки размер, реверанс от страна на хотела.

Косата й бе сресана назад, отпред се поклащаха няколко немирни кичура. Приличаше на ангел.

Съблякох якето си, закачих го на облегалката на стола пред писалището и се отпуснах на мекото канапе.

— Преведе ли го? — попитах.

— Първата половина — отговори тя. — Написано е огледално, от ляво на дясно, знаеш. Върви бавно. Но ще се справя. Някой казвал ли ти е, че Реб звучи като име на бунтар12?

— Никой — излъгах аз. — Да се заловим с превода.

Когато Антония седна на ръба на леглото, яката на хавлията се свлече и разкри извивката на гърдата й. Даде ми една секунда да я погледна, преди да загърне реверите. Обработваше ме и изведнъж се почувствах в капан.

— Поръчах да донесат нещо за ядене — осведоми ме тя. — Ще пристигне всяка минута.

— Моля те, кажи ми, че е сандвич с мариновано телешко върху ръжен хляб и огретен от картофи от магазина за деликатеси „Карнеги“. С много горчица.

— На Петдесет и пета и Седмо авеню — засмя се тя.

— И кюфтета със сос и моркови…

— Шегуваш ли се? — подигравателно я прекъснах.

— Да отидеш в „Карнеги“ и да си поръчаш яхния?

— Ама топчетата са грамадни — заоправдава се тя, показвайки големината им с ръце. — Няма по-вкусни!

— Твърдиш, че действително си ходила в „Карнеги“ и не си взела телешко?

— Да, точно това казвам.

Изправих се на крака и вдигнах ръце.

— Е… явно ще си ходя.

— Какво? Я сядай, нещастнико!

Тръгнах към вратата.

— До скоро.

— Казах да седнеш, кучи сине! — изкрещя тя.

Обърнах се. Устните на Антония бяха стиснати, лицето й — червено като рак. После хладнокръвието й се пропука и тя заплака.

— Мътните да те вземат.

Стреснат, объркан и притеснен, пристъпих към нея. С жест на ръката ми нареди да спра.

— Не ме приближавай! И не ме заплашвай, че ще ме оставиш.

— Виж, аз само…

— С всичките си пистолети и пари преследваш проклетия кинжал! — викна тя. — Искам си предишния живот! — Разплака се в шепите си, а слабите й рамене потрепваха под хавлията.

Приближих се до нея. Тя подсмръкна, избърса очите си и сграбчи ръката ми. Нещо припламна в мен, изведнъж почувствах нужда да я целуна, да потуша огъня или да го разпаля. По-добре да се откажа, отстъпих назад.

— И на мен не ми харесва — промълвих аз.