Кинжалът на Медичите [bg]

Държиш прототип на управлявано от микрочип автоматично оръжие. В магазина има двеста куршума дум-дум. Пистолетът дава разсейки при единична стрелба. Натисни бутона отстрана на спусъка веднъж и ще минеш на полуавтоматична. Натисни още веднъж — включваш на автоматична. Гуменият предпазител служи за кобур.

— Това ли е? — попитах след секунда. — Нищо повече? Няма и име.

— Нищо. Какво ще кажеш?

Умът ми цъкаше като карта, защипана на спица на велосипед. Изведнъж закова на място и изплува единственото разумно обяснение: Арчи е променил решението си. Обадил се е на Лий. Открил е къде се намирам.

Отново се проклех, че си го изкарах на него. Зарекох се наум никога повече да не го поставям в неудобно положение.

Антония съсредоточено ме слушаше, докато й обяснявах.

Очаквах да възкликне „Смахната работа“ или „Приятелят ти сигурно е луд“, но не последва нищо подобно. Само каза:

— Е, не стой като пън. Слагай ги.

Заредих пистолетите, пъхнах вътрешната гума в колана си и тикнах малкия пистолет в нея. Сложих си двойния кобур, после си облякох якето.

Ако оставех ръкава си незакопчан, можех да посегна и да извадя оръжието. Заля ме усещане за сила и признателност.

— Сега да се махаме оттук — подкани Антония, подавайки ми ключовете от колата. — Имам да превеждам.

— Къде двама души не биха събудили подозрение?

Тя се замисли за момент.

— В Милано. Близо е. Голям град. Познавам го като дланта си. Там няма да направим впечатление на никого. Носиш ли пари? Аз имам малко.

— Покриваме се — промълвих аз, настаних се зад волана и запалих старата таратайка. — Води ме към Милано.