Кинжалът на Медичите [bg]
- Автор: Уэст Камерон
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-810-9
- Переводчик: Лили Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кинжалът на Медичите [bg]». Краткое содержание книги:
— Глупости! Да си беше видял изражението, докато говореше с Ноло Теци по радиостанцията. Нещо се бе отприщило в тебе. Ами като си сложи оръжията на Арчи? Такъв е твоят свят и ти го извади наяве!
Посочих невярващо към себе си.
— Аз ли го извадих на бял свят?
Тя избърса нос с ръкава си, оставяйки ивичка, която лъсна на светлината на лампата.
— Да — подчерта тя. — Нещо в цялата ситуация ти харесва, Реб, не отричай. Усещам го. Погледна ли картина, виждам всеки цвят, всеки нюанс. Като че надничам зад рамото на художника, докато я рисува — тук една краска, там — друга багра. А ти, ти си…
— Ето, почва се…
— Сложен, многопластов, труден за разбиране. Но едно ми е ясно — че ти харесва.
Понечих да заговоря, но само стоях като пън, а брадичката ми бе увиснала до гърдите, като че бе прекалено тежка, за да се върне на мястото си. Антония избърса сълзите си с другия ръкав, изгледа ме свирепо и заяви с обвиняваща усмивка:
— Виждаш ли, че съм права.
Затворих уста и тръгнах към банята, смутен до немай-къде. Попита ме къде отивам. Не отговорих, само затворих вратата. Отворих и двата позлатени крана, подпрях длани на ръба на мивката и се облегнах на безупречно чистото огледало. Загледах се в себе си и в двата полуавтоматични пистолета, виснали под мишниците ми.
Но този път камерата не работеше и амунициите бяха истински.
Затворих очи, търсейки убежище. Звукът на водата възроди спомени, когато лагерувахме с нашите в Белите планини на Ню Хемшър. Беше четвърти юли 1976. Бях на седем, а Съединените щати ставаха на двеста. Температурата отиваше към четиридесет градуса, въздухът бе лепкав като карамел.
Бяхме мъкнали раниците си цяла вечност по стръмния склон и разпънахме подобната си на купол палатка на едно равно място с живописен изглед и бълбукащ поток. Пробирах си пътя от камък на камък, за да го прекося, когато чух гръм, като изстрел от пушка в далечината. Вдигнах поглед, за да видя откъде идва, бях забравил кой ден сме и че трябва да внимавам, като минавам през потоци. Подметката ми се хлъзна върху един влажен, обрасъл с мъх камък и нагазих до прасеца в студената планинска вода.
Нещо в случката ме порази. Ледената вода, обгръщаща крака ми, хлъзгавия камък, който ме подведе, докато не гледах къде стъпвам, неизбежната ирония на човешката същност да изстрелва фойерверки, когато е редно да цари тишина. Такава е природата ни — вечно променлива — далеч не идеална в своето съвършенство.
Отворих очи и се погледнах в хотелското огледало: пълен с недостатъци, изменчив, навярно неразбираем.
Антония отново бе облякла дрехите си, за което й бях благодарен. Количката с вечерята също бе пристигнала. Отрупана бе с плодове, сребърна купа с гигантски скариди, наредени една до друга, излегнали се като изморени туристи, хляб, буца сирене и бутилка „Кианти“.
Налях и на двама ни по чаша вино, което Антония изгълта на мига. Разклати чашата си пред лицето ми, без да вдига поглед. Напълних я отново и тя пак изля виното в гърлото си. Безмълвно си приготвих една чиния с храна. Антония стори същото, като отбягваше да ме гледа. Явно по природа си бе лакома, хранеше се с изяществото на освирепял питбул.
— Знаеш ли — подхванах в опит да си възвърна благоволението й — сега си давам сметка, че дори не знам цялото ти име.
— Антония Джиневра Джанели — представи се тя, а от устата й изхвръкна парченце сирене и кацна на коляното ми.
— Моля?!
— Антония Джиневра Джанели — повтори и избърса трохата от панталона ми.
Коляното ми пламна на мястото, където ме бе докоснала.
— Джиневра?
— Да, Джиневра. И името ми ли не ти харесва?
— Джини? — промълвих аз и затворих очи. Сърцето ми биеше до пръсване.
— Какво ти става?
Антония си откъсна няколко зърна грозде от една чепка, натика в устата си половин дузина и ми предложи останалите. Взех ги, но още не смеех да я погледна.
— Джиневра де Бенчи — прошепнах на гроздето.
— Родена през хиляда четиристотин седемдесет и пета — изрецитира тя — второто дете на банкера Америго де Бенчи. Писала поезия и наричала себе си „планински тигър“.
— Приятелка на Леонардо — добавих аз. — И моя.
Изчервих се.
— Какво искаш да кажеш? — Проникновените й очи ме фиксираха.
Извърнах поглед, отпивайки от виното.
— Какво пише в първата част на страницата?