Кинжалът на Медичите [bg]

Бяхме мъкнали раниците си цяла вечност по стръмния склон и разпънахме подобната си на купол палатка на едно равно място с живописен изглед и бълбукащ поток. Пробирах си пътя от камък на камък, за да го прекося, когато чух гръм, като изстрел от пушка в далечината. Вдигнах поглед, за да видя откъде идва, бях забравил кой ден сме и че трябва да внимавам, като минавам през потоци. Подметката ми се хлъзна върху един влажен, обрасъл с мъх камък и нагазих до прасеца в студената планинска вода.

Нещо в случката ме порази. Ледената вода, обгръщаща крака ми, хлъзгавия камък, който ме подведе, докато не гледах къде стъпвам, неизбежната ирония на човешката същност да изстрелва фойерверки, когато е редно да цари тишина. Такава е природата ни — вечно променлива — далеч не идеална в своето съвършенство.

Отворих очи и се погледнах в хотелското огледало: пълен с недостатъци, изменчив, навярно неразбираем.

Антония отново бе облякла дрехите си, за което й бях благодарен. Количката с вечерята също бе пристигнала. Отрупана бе с плодове, сребърна купа с гигантски скариди, наредени една до друга, излегнали се като изморени туристи, хляб, буца сирене и бутилка „Кианти“.

Налях и на двама ни по чаша вино, което Антония изгълта на мига. Разклати чашата си пред лицето ми, без да вдига поглед. Напълних я отново и тя пак изля виното в гърлото си. Безмълвно си приготвих една чиния с храна. Антония стори същото, като отбягваше да ме гледа. Явно по природа си бе лакома, хранеше се с изяществото на освирепял питбул.

— Знаеш ли — подхванах в опит да си възвърна благоволението й — сега си давам сметка, че дори не знам цялото ти име.

— Антония Джиневра Джанели — представи се тя, а от устата й изхвръкна парченце сирене и кацна на коляното ми.

— Моля?!

— Антония Джиневра Джанели — повтори и избърса трохата от панталона ми.

Коляното ми пламна на мястото, където ме бе докоснала.

— Джиневра?

— Да, Джиневра. И името ми ли не ти харесва?

— Джини? — промълвих аз и затворих очи. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Какво ти става?

Антония си откъсна няколко зърна грозде от една чепка, натика в устата си половин дузина и ми предложи останалите. Взех ги, но още не смеех да я погледна.

— Джиневра де Бенчи — прошепнах на гроздето.

— Родена през хиляда четиристотин седемдесет и пета — изрецитира тя — второто дете на банкера Америго де Бенчи. Писала поезия и наричала себе си „планински тигър“.

— Приятелка на Леонардо — добавих аз. — И моя.

Изчервих се.

— Какво искаш да кажеш? — Проникновените й очи ме фиксираха.

Извърнах поглед, отпивайки от виното.

— Какво пише в първата част на страницата?