Кинжалът на Медичите [bg]

— Как така?

Товарен камион ни застигна от дясната страна. Посегнах към кобура, докато разглеждах возилото. Вътре имаше двама работници. Шофьорът прати на Антония въздушна целувка. Тя му отвърна с красноречив жест, като сви ръка под брадичката си. Той се засмя и отмина.

— Ах, тези италианци… — промърмори тя. — За какво говорехме?

— За семейството ти.

— Баща ми беше електротехник. Много традиционно.

— А майка ти?

— Много умна жена. Учила е в колеж. Имала големи планове, искала да стане като Джаки Онасис. Срещнала баща ми, докато оправял инсталацията в общежитието й или нещо подобно, и се влюбила от пръв поглед. Беше безнадеждна романтичка, а той — голям красавец и истински чаровник. Зарязала учението, започнала да ражда деца и заживяла в нещастие. С мъжа, заради когото загърбила бъдещето си.

— Къде се вписваш ти в картинката?

— Братята ми последваха примера на баща ми. Аз бях голямата надежда на майка ми. Заминах да уча във „Васар“.8

— Това е девическо училище.

— И какво от това? — Тя като че ли се подразни.

— Мислех, че момичета, които постъпват в девически училища, не си падат по мъже.

— Ха! Приказки. Впрочем във „Васар“ постъпих със стипендия.

— Какво учи?

— История, докато не дойдох на гости на чичо Фаусто. Влюбих се в изкуството на Венеция. Тогава взех решение да стана музеен уредник.

Също като баща ми, хрумна ми, и се усмихнах на съвпадението.

— И така, дипломира се и дойде да живееш в Италия? — попитах аз.

— Тук завърших университет, защитих докторат по философия. Започнах работа в галерията и оттогава се гърча под ботуша на Серджо Корта. Този човек не ще и не ще да се пенсионира и вместо да ме остави да си гледам изследователската работа, ме кара да изнасям лекции на посетителите дипломанти. Само дето не започна да им раздава касетофони със запис за обиколката на музея. Какъв малоумник!

— Ами мъжете?

— Какво искаш да кажеш?

— Възкликна „ах, тези италианци“ — какви са те? Прекалено старомодни за теб, така ли?

— Много са романтични… отначало.

— Разбирам. Когато цветята престанат да пристигат, запасваш кухненската престилка.

Антония не отговори.

— С какво се забавляваш, освен дето управляваш моторници?

— Колко остроумно! Седиш на сантиметри от мен, фактически напълно непознат, а ме въвличаш в словесна престрелка.

— Добре. Мога ли тогава да ти задам истински въпрос? Без да ми режеш квитанцията.

Тя повдигна вежди.

— Как се забавляваш?

Замълча за секунда, после отговори:

— Понякога пея. Не се смей.

— Това е чудесно. В някой клуб ли?

— Да. На доста забутано място, където надали някой от галерията би стъпил някога. През вечерите за любители музиканти.