Кинжалът на Медичите [bg]

Три часа по-късно Милано се появи на хоризонта. Антония бе спала по целия път с отворена уста, облегнала глава между облегалката и прозореца.

Нямах намерение да търся хотел, преди да се посъветвам с нея. Като се поизправи, с опакото на ръката избърса струйката слюнка от ъгълчето на устата си, после се обърна към мен с полуотворени клепачи.

— Пристигнахме — осведомих я, като се стараех да не дишам в лицето й. В устата си имах вкус на стари партенки.

Антония примигна с усилие.

— Къде?

— В Милано. Нали помниш?

Тя присви очи срещу ниското следобедно слънце и погледна навън през прозореца, оглеждайки се за пътеуказателните табели.

— Ами да, Милано.

— Избери някой голям хотел. И да е комфортен.

— Колко комфортен? Като „Грити“ ли?

— Да речем. Абе да има баня.

Насочи ме към „Четирите сезона“, с вид на средновековно имение, оградено с древни зидове. Намираше се в търговската част на града, на Виа Монтенаполеони — най-шикозната улица в Милано. Паркирах до входа и се измъкнах от тясното возило, което ме стягаше като менгеме. Един мъж с бяла униформа и шапка отвори вратата на Антония. Дадох му бакшиш и се запътихме към сградата.

Фоайето не бе точно в средновековен стил, при все че внушителни фрески и колони се съчетаваха с блестящия модерен бронз, плътно стъкло и полилеи от Мурано10. С неугледното си яке се чувствах като просяк.

— Присъствах на еднодневен семинар на тема влиянието на Леонардо върху Рафаело — осведоми ме Антония. — Винаги съм искала да отседна тук.

— Е — отвърнах, натъпквайки пачка банкноти в предния си джоб — днес май ти излезе късметът.

Всъщност и на двамата. Въпреки че нямахме багаж и изглеждахме като че излизахме от кофа за боклук, ни предложиха съседни стаи, цената, на които Антония успя да спазари на малко под петстотин долара на вечер за всяка.