Кинжалът на Медичите [bg]

Малко след шест и тридесет телефонът иззвъня.

— Джини?

— Така ли възнамеряваш да ме наричаш?

— Ами… да — отговорих. — Джини.

— Имам ли думата по въпроса?

— Не бих казал.

— Хубаво де, ще потичаме ли?

— Иска ли питане! — отвърнах аз и отметнах завивките. — Готов съм след няколко минути. Ще почукам. — Затворих и се завлякох в банята, измих вонята от устата си и хвърлих поглед в огледалото. Плиснах малко вода и на косата си, сресах я с пръсти и я избърсах с хавлията.

Навлякох вчерашната си фланелка и екипа за бягане и направих няколко коремни преси на пода. Сгънах четири банкноти по петстотин хиляди лирети, пъхнах по две във всеки чорап и обърнах ластика. После надянах кобура със зиг зауерите и сложих минипистолета в кобура му. Въоръжен с близо две хиляди долара и малък арсенал, реших, че съм готов да побягам.

Отворих прозореца, поставих ключа от сейфа на гранитния перваз, после плътно го затворих. Ако градът не бъдеше залят от гигантска приливна вълна или не се извиеше ураган, ключът щеше да остане на мястото си. Едно от качествата на плоските метални ключове. Тежестта срещу повърхността, или нещо такова. Облякох новия си суичър и излязох в коридора.

Портиер с чип розов нос като писта за ски скокове и брадичка а ла Джон Траволта се помайваше до прозореца в другия край на коридора, с пулверизатор с препарат за стъкла в едната ръка и парцал в другата. Поздравих:

— Buon giorno.

С мълниеносно движение направи две крачки към мен, насочи пръскалото към лицето ми, покри уста с парцала и ме напръска с някаква сладникава течност. Примигнах веднъж, опитах да тръсна глава, после потънах в черна кадифена празнота. Отдалеч дочух портиерът да ми отговаря:

— Buon giorno.