По мъж така не съм копняла
- Автор: Бийман Джойс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Витанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По мъж така не съм копняла». Краткое содержание книги:
— Аз съм последният човек, който ще упражни натиск върху Ейнджи, мамо. След смъртта на Грег тя ми е единствената утеха. Как ли щеше да се гордее с нея, ако можеше да я види тази вечер! — гласът й затрепери. — Толкова я обичаше.
— Ейнджи беше единствената утеха и за двете ни — отбеляза Хелен и двете влязоха в залата.
Представлението имаше пълен успех. Аплодисментите бяха възторжени, както се и очакваше. Лицата на изпълнителите грееха. Ейнджи беше наистина щастлива.
Като се прибраха у дома, Сара се отпусна с въздишка на едно кресло.
— Какво ще кажете за една чаша горещ шоколад? — предложи тя. — Но след това ще трябва да поработим…
След малко Ейнджи лежеше на канапето и отпиваше с удоволствие от чашата си, а Сара и майка й седяха на масата и съсредоточено оформяха късовете сурова глина пред себе си. Малката ги наблюдаваше с интерес.
— Най-добре е да си лягаш — обади се Сара. — Вече е късно, а ти си изморена.
— Но мамо, изобщо не съм изморена.
— Познавам те. Освен това, утре трябва да ставаш рано. Изпий си шоколада и марш в леглото.
— Не може ли да погледам още малко?
Бабата също прекъсна заниманието си и се обади:
— Достатъчно си гледала! Налага се да поработим поне още един час — следователно трябва да изчезваш!
Момичето се нацупи и допи последната глътка шоколад. След това целуна двете жени за лека нощ и излезе.
— Добре се представи, нали, мамо? — попита Сара, когато вратата се затвори зад Ейнджи. — Дали не й дойде прекалено?
— Не, но ти се притесняваш много за нея, защото нямаш достатъчно време, което да й посветиш.
— Да, вероятно имаш право. Но нали трябва да поддържам „Бети Лу“ и да припечелвам по нещо. Без теб нямаше да се справя.
— Радвам се на всеки ден прекаран с Ейнджи. Всички баби се радват на внуците си. Но нека да сменим темата, докато не сме навлезли твърде надълбоко.
Сара остави готовата ваза на полицата. След това се усмихна:
— Между другото, днес ми се случи нещо забавно.
— И какво по-точно?
— Срещнах един вълнуващ яхтсмен. Кучето на Джейкъб ме нападна и той ме спаси. За съжаление не му направих добро впечатление. Бях се смазала с боя до ушите, а с тези джинси приличах на Том Сойер, когато е боядисвал оградата.
— И как изглеждаше „твоят“ човек? — Хелен не се стараеше да прикрива любопитството си.
— Страхотно! Висок и атлетичен, с безупречен тен, облекло и маниери… Покани ме да разгледам яхтата му, но не беше много настоятелен. Направи го вероятно само от любезност, а пък аз трябваше да бързам за насам. Така си пропуснах шанса да зърна за момент една модерна яхта — рожба на висшите технологии.
Сара въздъхна и постави следващата вазичка на лавицата.
— Изпече ли предишната партида?
— Да. Тази нова глазура е наистина чудесна. Ако не си много уморена, можем да изпечем още сега готовите неща.
Сара огледа критично резултатите от дългия си труд. Вазите и паниците наистина бяха сполучливи. Глазурата им беше тъмнозелена и по нея блещукаха отражения от лампата. На дневна светлина сигурно нямаше да изглеждат толкова добре. Внимателно завиха глинените изделия в мека хартия и ги наредиха в кашони.
На следващия ден, след като предаде партидата, Сара влезе в малкото кафене на края на пристанището. Обичаше тези ранни утринни часове, когато мъглата още не се е вдигнала и светлината на току-що изгрялото слънце се разсейва и омекотява. Тогава сградите и корабите изплуват като сенки от нощния мрак, а морето изглежда призрачно. Не след дълго наоколо ще стане шумно и ще започне ежедневието й на борда на лодката.
В това заведение готвеха вкусно, а кафето беше силно и миришеше хубаво. Сара седна на един от старите олющени столове и си поръча закуска. Обгърна чашата с горещо кафе, за да стопли пръстите си и вдъхна с наслада аромата му. Забеляза зад себе си още двама ранни посетители.
Неволно се заслуша в разговора им. Говореха си за времето и за живота край Тихия океан. Единият от гласовете й се стори някак познат. Принадлежеше на вчерашния яхтсмен. Сара се замисли, дали да не се обърне и да поздрави. „По-добре не“ — реши тя. Не бяха много моментите, когато можеше да изпие кафето сама и на спокойствие. Внезапно чу нещо, което я накара да замръзне.
— Тук в Чарлстън също си имате дежурни мацки по корабите. Мислех, че се срещат само в големите пристанища. В Калифорния са на всяка крачка. Готови са на всичко, когато ги вземеш на борда — гласът звучеше цинично. — Вчера срещнах една на кея. Тъкмо бях решил да отплавам с „Карена“ и се сблъсках с някакво мърляво малко същество. Без съмнение, искаше й се да я поканя на яхтата. Като видя, че номерът не минава, се измете.