Приказки за чудатите [bg]

Последвал нов оглушителен смях.

— Навсякъде около теб! — оповестил гласът и в същия миг зад Джън се появила купчина от пясък, която го обгърнала нежно. — Да знаеш колко ми липсваше, момчето ми!

Едва сега ужасеният Джън си дал сметка, че не разговаря с някакъв гигант, спотайващ се в пещерата, а със самата пещера.

— Те не си мой баща! — проплакал той, като се гърчел в прегръдката. — Баща ми е човек!

— Аз бях човек — продължил гласът. — Но както виждаш, претърпях сериозни промени. Ала винаги ще бъда твой баща.

— Опитваш се да ме измамиш. Името ти е Кокоболо — ти се местиш нощем, а локвите ти са изпълнени с течно злато. Така твърдят легендите.

— Същото е вярно за всеки човек, превърнал се в остров.

— Нима има и други като теб?

— Има тук-там14. Кокоболо не е само един остров. Ние всички сме Кокоболо. Но аз съм твой баща.

— Ще ти повярвам, ако успееш да го докажеш. Кои са последните ти думи към мен?

— Ела и ме намери — избумтял гласът. — Не позволявай краката ти да обраснат с трева.

Джън паднал на колене и заплакал. Било вярно: баща му бил островът и островът бил баща му. Пещерите били носът и устата, земята — негова кожа, тревата — коса. Златото, изпълнило дупката, изкопана от Джън, се оказало кръвта му. Ако баща му бил дошъл тук да търси цяр, той се провалил — също както и Джън. Младият мъж бил отчаян и лишен от всякакви надежди. Нима и той бил обречен да се превърне в това?

— О, татко, това е ужасно, ужасно е!

— Не е ужасно — рекъл баща му малко обидено. — Харесва ми да съм остров.

— Така ли?

— Нужно е известно време да свикнеш, разбира се, но е несравнимо по-добре от другата възможност.

— И какво е толкова лошо да си човек? — дошъл ред на Джън да се почувства обиден.

— Нищо — рекъл баща му, — ако този човек е такъв, какъвто трябва да бъде. Но аз самият никога не съм бил предопределен за подобна роля, въпреки че трябваше да минат дълги години, преди да го разбера. Съпротивлявах се упорито на промените, които се надигаха в мен — и които сега завладяват и теб. Търсех помощ от лекари и когато тя се оказа безполезна, се обърнах към далечни култури и се консултирах с техните магьосници и вещери, но никой не успя да ме отърве от този недъг. Накрая, когато повече не издържах, напуснах дома и се заселих на далечен остров насред океана, където оставих на тревата да расте по тялото ми. И небеса! — оказа се такова облекчение!

— Наистина ли си щастлив да си такъв? — попитал Джън. — Петънце обрасла с джунгла земя насред водите, която обитават ягуари?

— Щастлив съм — потвърдил баща му. — Макар че, признавам, понякога на острова е доста самотно. Единственият друг Кокоболо в тази част на света е един досаден дърт чудак, а хората, които ме навестяват, искат само да точат кръвта ми. Ала след като синът ми вече е при мен, няма какво повече да желая!

— Съжалявам — отвърнал Джън, — ама не за това дойдох. Не искам да съм остров! Искам да съм нормален човек!