По мъж така не съм копняла
- Автор: Бийман Джойс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Витанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По мъж така не съм копняла». Краткое содержание книги:
— Ядосана си, така ли? — попита Мат, отваряйки очи.
— Ядосана? — Сара седна и обхвана коленете си с ръце. — Не знам. Само си мислех, че щом ме целуваше така одеве, сигурно ме желаеш и би искал да…
Той я повали на земята и я притисна до себе си.
— Напълно си права. Но все пак се нуждаем от време. Всичко стана толкова бързо…
— И аз съм виновна за това, нали? — помъчи се да превъзмогне възбудата, която я обзе от близостта му. — Хайде, направи го, Мат. Знам, че можеш!
Притисна я още по-силно.
— Вината е моя. Трябваше да си дам сметка, че ти си нещо по-различно от всички жени, които съм срещал до сега. Тогава щях да подходя по-внимателно.
Мат се изправи, хвана я за ръцете и я принуди да стане заедно с него.
— Искам да си щастлива, Сара.
— До гуша ми е дошло да ми желаят щастието. Отначало майка ми, а сега и ти: Достатъчно съм пораснала, за да знам кое е добро за мене и кое не е.
— Да се любим тук, в парка, посред бял ден сигурно не е най-доброто нещо, предполагам. Какво ще стане, ако някой ни види? Не искам да правим нещо, за което после ще съжаляваме. Да не би да си решила да ми докажеш нещо с това?
— Може би просто ще ти покажа колко нежна мога да бъда — прошепна Сара.
Мат се усмихна леко и я целуна по челото.
— Мога да почакам. Имаме достатъчно време, скъпа. Ще ти се удадат достатъчно възможности за изява. Освен това, знам вече нещичко.
— Невъзможен си, Мат! Всичката целомъдреност и благоприличие са се събрали у тебе днес — Сара събра покривката и започна да нарежда нещата в кошницата. Мат сложи ръка на рамото й.
— Не ми се сърди, Сара, моля ти се! Не бих могъл да го понеса.
Тя се овладя с усилие.
— Не се сърдя. Просто си мисля как да те прелъжа следващия път — отметна глава и се засмя, после тръгна нагоре по пътеката.
Мат я загледа за известно време объркан, а след това забърза да я настигне. Небето започна да се смрачава. Вятърът гонеше облаците, които се открояваха на синия фон. Двамата пътуваха по магистралата обратно към града.
— Ще може ли, въпреки всичко, да дойда у вас на вечеря? Искам да опозная по-добре майка ти и Ейнджи — обади се Мат.
— Колебая се още. Ще вземеш да им замаеш главите и на тях.
— Аз ли? Това е най-големият виц, който съм чувал напоследък. „Човекът, който замайва глави“. Аз самият съм една нещастна жертва.
— Ох, горкият! Сърцето ми ще се пръсне от мъка, като те гледам. Защо не спреш да говориш и просто не ми помогнеш да пренесем нещата?
— Разбрано, капитане!
— Така е добре, помощник!
Докато крачеха към къщата, Сара изтръска пясъка от покривката. На вратата застана Ейнджи. Беше развълнувана.
— Мамо, познай, какво направихме днес аз и Сенди!
— Нямам представа. Какво сте направили? — Сара погали момичето по косата.
— Сенди и аз… — Ейнджи взе покривката от ръцете на майка си и задържа вратата, докато влезе Мат.
Влязоха в кухнята. Мат сложи на масата кошницата. Сара се мъчеше да успокои дъщеря си.
— Каквото и да сте направили, надявам се да е хубаво. Нещо, което ще зарадва мене и бедната ти стара баба.
Ейнджи захихика.
— Мамо, записахме една касета. На касетофона на Сенди — той свиреше на китара, а аз пеех.
Хвана нетърпеливо майка си за ръката и я повлече към всекидневната. Мат ги последва.
— Идеята е отлична, трябва да го чуем непременно — отбеляза той.
Във всекидневната седеше Сенди с китара в ръце. Остави я на пода и се изправи, за да ги поздрави.
— Чух, че си завербувала мистър Ейндриън като помощник на „Бети Лу“? — рече той на Сара, като й намигна съучастнически.
Сара се засмя.
— Значи сте правили записи.
— Нали знаеш, от време на време свиря на китара. А Ейнджи има хубав глас. Донесох днес няколко мои песни, за да чуя как ще ги изпее.
Впери смутен поглед в земята, а после се обърна към Хелен, която се беше настанила на дивана.
— Не беше лошо, нали?
— Двамата се сработиха добре. Така мисля аз — тя посочи възглавниците до себе си. — Ела, Сара и чуй, какво се получи. Ти също, Мат!
Сенди натисна един бутон на касетофона, който беше на пода до него. Отначало се чу пращене, а след това последва тишина. Всички стояха тихо, а на лицата им беше изписано любопитство. После Сенди се огледа безпомощно, а Сара се обади:
— Изглежда касетофонът не споделя мнението ти.
— Тъкмо го слушахме, преди да влезете. Сигурно батериите са се изтощили — физиономията на Сенди беше много разочарована. — Да имате касетофон тук, Сара?
— Имаме един, но е много стар и сигурно няма да работи — тя стана от дивана, коленичи на килима и започна да разглежда апарата. — Но бих чула с удоволствие изпълнението, ако го повторите.