Кинжалът на Медичите [bg]

Антония заобиколи откъм вратата на шофьора.

— Добре. Ключът е на мястото си. — Влезе и запали двигателя.

— Не е ли по-добре аз да карам? — предложих аз. — В това време можеш да преведеш другата страница.

— Като чета в кола, ми става лошо. Качвай се.

Приближих се от страната за пътници. Фиатът бе просторен колкото кашон за бира.

Антония включи чистачките на предното стъкло и натисна бутона на водното устройство. Сега всеки от нас можеше да гледа през чисто мокро петно, широко колкото отворена книга. Включи скоростния лост на първа, изхвръкна от гаража и зави по улицата, като че по петите й бяха ченгетата от Кийстоун7.

— Защо държиш колата си чак тук? — опитах се да надвикам воя на двигателя.

— Не е моя. Беше на Фаусто.

— А… на чичо ти. Би ли намалила, ако обичаш?

— Нямаше против, докато карах из лагуната. Притеснявам ли те?

— Категорично!

Тя закова спирачки и изскочи навън. Сменихме си местата.

Натъпках се зад волана и избутах назад седалката, като почти я вкарах в багажника. Тази кола бе конструирана за пигмеи!

Паркирахме на място, където всички си оставят колите, когато отиват във Венеция и пътуват до града с ферибот. Наглед никой не ни наблюдаваше. Адресът на картичката бе за пощенска кутия до поискване.

Спряхме на отсрещната страна на улицата. Извадих моята страница на Леонардо от червената си раница и й я подадох.

— Защо ми я даваш? — попита тя озадачена.

— И преди ти казах, че няма да влезеш вътре, и държа на своето. Ако не изляза до пет минути, изчезвай.

Антония изглеждаше изумена.

— Нима ми имаш доверие за документа?

— Да — отвърнах. — Сега го прибери.

Не даваше вид да се готви да побегне.

— Дръж — подкани ме и почти насила ме накара да поема страницата. — Нека е у тебе. Идвам и аз. Не спори.

Половин дузина хора си вършеха работата в сградата, преглеждаха пощата, попълваха формуляри. Две възрастни дами вадеха душата на един чиновник, младеж с дълга тъмна коса.

Кутия 104 бе достатъчно голяма, за да побере сандъче с инструменти. Ключът стана. Вътре имаше кафяво кашонче от велпапе, заемащо почти цялото пространство. Пъхнах пръсти и го извадих. Нямаше каквито и да е надписи и тежеше поне пет килограма. Разтръсках.

Антония настръхна.

— Да не си луд? — просъска тя и стисна ръката ми. — Ами ако е бомба?

— Ако беше бомба, заедно с нас щяха да хвръкнат във въздуха и бележките на Леонардо. Сега ме пусни.

— Не. — Антония ме изгледа умолително, а пръстите й мачкаха плата на якето ми. — Искам веднага да се махаме оттук. Можем да я отворим при колата.

Хвърлих поглед към чиновника, който се мъчеше да успокои възрастните госпожи. Пред него стояха още трима, нетърпеливо чакащи на опашка. Щеше ми се да го поразпитам за наемателя на кутия 104.