Санаториумът [bg]

Елин не може да прикрие треперенето на гласа си.

— Айзак е мой брат. Опитвам се да помогна.

— Ти правиш много повече, отколкото само да помагаш, и ако трябва да бъда откровен, не съм сигурен защо. Къде беше той, когато ти се нуждаеше от него? Когато майка ти беше болна? — Уил се втренчва в нея. — Така, както го виждам аз, ти си готова да направиш за него повече, отколкото за нас.

— Я стига, Уил. Това не е състезание ти срещу Айзак…

— Няма нищо общо с това. Говоря сериозно, Елин — гласът му е тих. — Видях у теб повече чувства към Айзак, отколкото за нашето бъдеще.

— Нашето бъдеще? — повтаря тя.

Тактика на протакане. Елин знае за какво говори Уил. Миналия месец той хвърли купчина списания върху масичката за кафе. За домашен дизайн. Говори за цветове на бои, решения за складови пространства. Поиска мнението й какво жилище да изберат.

— Знаеш за какво говоря — да заживеем заедно. Срещаме се близо три години, а все още живеем в отделни апартаменти — той навежда глава. — Искам да бъдем заедно през цялото време, Елин. Да споделяме ежедневни неща. Да бъдем истинска двойка.

— Знам, но ми е трудно да предприема тази стъпка, докато все още се справям с проблемите си.

— Не мисля, че е така. Вероятно звуча като идиот, безчувствен и коравосърдечен, но мисля, че имаш избор. Можеш да бъдеш смела, Елин, и да избереш да не позволяваш миналото да завладее живота ти.

— Избор? — гласът й трепери. — Едва ли аз съм избрала това…

— Имаш избор — настоява Уил. — Виж баща ми. Макулната дегенерация. Той трябваше да промени целия си начин на живот заради заболяването, но никога не се е оплакал. Не позволи болестта да го съсипе и да разруши живота му. Ти можеш да направиш същото.

— Не всеки може да бъде като теб и семейството ти — раздразнено възразява Елин. — Толкова адски силен. Ти имаш късмет, че сте толкова близки, Уил. Помага да имаш подкрепата на хора, които говорят, без да те съдят. Когато имаш това като основа, по-лесно е да поемаш рискове и да вземаш решения.

— Знам — гласът му прозвучава уморено. — Но ние имаме шанса да изградим същото семейство — наше семейство. Единственият начин да го направим, е, ако ти събориш стените, които си издигнала между нас. Не разбирам как даваш всичко от себе си за Айзак, но за нас…

Инстинктът на Елин е да реагира и да се защити, но Уил е прав. Тя наистина е изградила стени между тях. Не иска, но трябва.

— Айзак… — Елин млъква.

Част от нея иска да му каже единственото, което може да го накара да разбере какво всъщност прави тя тук. Да му обясни, че докато отчаяно иска да продължи по-нататък, не може, докато не разбере истината за случилото се със Сам в онзи ден, но думите засядат в гърлото й.

Винаги е едно и също — на път е да му каже, но спира. Струва й се, че това е стъпка твърде далеч и че ще разголи не само себе си, но и част от семейството си — интимност, която я плаши.

Уил я поглежда.

— Знаеш ли, ако продължаваш да сдържаш всичко това, когато Лори се върне — а аз не се съмнявам, че тя ще се върне, — мисля, че трябва да поговорим дали е добра идея… да останем тук.

— Искаш да си тръгнем? — изненадано пита Елин и в нея нахлува паника. Бодливи стрелички обсипват нервите й.

Не може да си тръгнат. Още не. Заминат ли сега, цялото пътуване ще е било за нищо. Тя дори не е близо до отговорите.

Уил кимва.

— Не искам да продължавам да те гледам такава. Реакцията ти не ми харесва. Стресирана си, Елин. Не мисля, че е добре за теб да бъдеш тук, около Айзак. Ти… не си на себе си.

Елин иска да възрази, но той е прав. Тя наистина не е на себе си. Мислите й не са спокойни, а се въртят като акробати в съзнанието и Елин не намира логика в тях.

Уил отваря уста да каже нещо, но размисля и се отказва, а след това внимателно се спуска обратно в басейна, използвайки дланите си.