Санаториумът [bg]

— Уил — извиква тя и се приближава до ръба на басейна.

Той не я чува.

— Уил — повтаря Елин по-силно.

Този път той я забелязва и забавя темпото. Спокойните, леки движения стават отсечени. Уил идва до страничната стена на басейна и се изтегля с ръце навън.

— Наблюдаваш ли ме? — ухилва се той. — Нямаш вид на воайор… — Уил набляга на последната дума и закачливо повдига вежда.

— Няма нищо лошо в малко развратност — усмихва се Елин, но мислите й отново се връщат към Айзак и онова, което е научила.

— Какво става? — по раменете на Уил се стичат големи капки вода и се разплискват върху плочките. — Колкото и да ми харесва да мисля, че си дошла да се възхищаваш на ненадминатите ми умения в плуването, виждам, че нещо не е наред.

— Става дума за Айзак — тя вдига ръка към устата си и започва да гризе нокътя. — Ходих да говоря с него.

Уил се изправя, от него все още капе вода и дишането му е задъхано.

— Нека отгатна. Лори се е върнала?

Елин оглежда стегнатите мускули на ръцете му, широките гърди и силните рамене, осеяни с мънички лунички. На трийсет и четири години Уил не е кльощав като момче, но е в разцвета си — няма отпуснати части, нито коремче.

Добрата физическа форма беше едно от нещата, които привлякоха Елин, когато се запознаха. Вдъхваше й увереност — видимо доказателство, че е мотивиран, дисциплиниран и силен — психически и физически. Няма да е необходимо тя да го подтиква.

— Не… — трудно й е да образува думи. — Открих кръв. Върху килима в стаята им. Изглеждаше прясна.

Уил се усмихва. Очите му са зачервени от хлора във водата.

— Елин, я стига. Не може да мислиш…

— Не, разбира се — тя се опитва да говори с безгрижен тон.

— Той каза, че Лори се порязала, докато си бръснела краката.

— Тогава вероятно е било така.

— Но не е само това. Докато оглеждах банята, Айзак прибра нещо в джоба си.

— Прибрал е нещо в джоба си? — повтаря Уил, втренчил очи в нея. Без очилата, ирисите му изглеждат по-ярки.

— Да. Преди да видя какво е.

— Може да е било нещо лично. Презервативи, хапчета…

— Може би.

Той преплита пръсти и протяга ръце. Жестът е отпуснат и непринуден, но Елин знае, че прикрива нещо друго — раздразнение.

Уил не разбира защо тя разсъждава по този начин.

Той не мисли прекалено много, това е фамилна черта. Елин дори е чувала сестра му да го казва — неофициалният семеен девиз. Справи се с положението и продължи по-нататък.

Тя не познава друго семейство като това на Уил. Той е средното дете — има по-голям брат и по-малка сестра — и всичките, включително родителите им, са здрави, силни, енергични и сърдечни хора и никога не се оплакват и не се тревожат за каквото и да било.

Не че се стремят да не показват чувствата си и да замитат нещата под килима, а просто са като криминалисти в подхода си към живота. Ако възникне проблем, обсъждат го надълго и нашироко и после се справят с него. Съставят план и го осъществяват. Работата е свършена. Не поглеждат назад. Не съжаляват за нищо.

Това е възможно само защото са изключително открити, наясно са с чувствата си и поддържат близки отношения — обяд всяка неделя, уютни разговори и шеги помежду си. На почивка заедно всяка година. Понякога Елин се пита дали Уил възприема като нещо неизменно всичката тази обич и привързаност.

Тя не може да не усеща лека завист не само за това колко са близки, но и колко лесно изглежда всичко за тях — няма странно мълчание и тайни, нито пък игрички. Семеен живот, който е пълна противоположност на нейния.

— Знаеш ли — започва Уил, — ти мислиш прекалено много по този въпрос. Странно е. Лори я няма само от една сутрин. Както казах, смятам, че Айзак реагира твърде емоционално. Не се оставяй да ти повлияе. Цялата тази драма е умишлена. Лори ще се появи и ти ще си прахосала напразно първия ден на нещо, което би трябвало да е почивка…

Гласът му заглъхва. Елин знае какво иска да каже Уил, но той млъква. Дори сега Уил заобикаля темата и пристъпва внимателно към същината.

— … за да мислиш за всичките тези неща — завършва той. — Нека се забавляваме. Ти и аз — Уил се усмихва. — Снощи успяхме, нали?