Приказки за чудатите [bg]

Това накарало Джън да потърси нови начини за промяна. Взел да имитира накуцващата походка на своя по-голям брат Дън, когото никой не сравнявал с баща им. Преди да заговори, премислял и преподреждал думите, и търсел други думи, които имат същото значение. Не можел да промени лицето си и всеки път, когато минавал покрай пристанището, гигантската статуя на баща му не пропускала да напомни колко много си приличат. Ето защо една нощ той излязъл в залива, въоръжен с въже и лебедка, и с огромни усилия успял да събори проклетото нещо.

Когато навършил трийсет, започнали да го спохождат сънищата. Преследвали го среднощни видения на жилест, измършавял от глад старец с дълга до коленете брада, който почти не напомнял на баща му — той му махал отчаяно от пустинния бряг на огрян от слънце остров. Джън се будел облян в пот в малките часове на нощта и се опитвал да надмогне измъчващото го чувство за вина. Бил дал обещание пред баща си, а ето че досега не правел никакви опити да го изпълни.

„Ела и ме намери.“

Личният му билкар му приготвил отвара от силни лекарства, която вземал всяка нощ преди сън, и така спял, без да сънува чак до сутринта. Прокуден от сънищата на Джън, баща му намерил други начини да го навестява. Един ден, докато обикалял покрай доковете на пристана, Джън бил сполетян от внезапното и необяснимо желание да скочи в океана и да поплува — посред зима! Успял да го овладее, но седмици наред не дръзвал да доближи брега.

Малко по-късно, докато плавал на юг към Шанхай, чул под палубата песента на китовете. Опрял ухо на корпуса и се заслушал. В началото дори му се сторило, че разбира езика на кита, тези протяжни, неземни звуци и той му казвал:

„Ко…ко…бо…ло!“

Затъкнал ушите си с вата, изтичал нагоре по стълбите и повече не слизал в трюма. Започнал да се безпокои, че губи здрав разсъдък също като баща си.

Когато се прибрал на сушата, споходил го нов сън и този път дори отварата не помогнала да го прогони. В съня Джън си проправял път през гъстата растителност на тропическа гора, а от дърветата върху него се ръсели рубини. Сякаш самата мараня на джунглата произнасяла името му — Джън, Джън — и макар че усещал близостта на баща си, не го видял никъде наоколо. Изтощен, той легнал върху килим от трева и после тя внезапно израсла около него и чимовете се вкопчили в тялото му, сякаш се опитвали да го обгърнат в задушлива прегръдка.

Когато се пробудил, краката го сърбели ужасно. Той отметнал завивките и открил с ужас, че са обрасли с трева. Опитал се да се отърси от нея, но тя се била впила в кожата му. Тревата никнела от петите му.

Изплашен, че жена му ще забележи, Джън скочил от леглото, изтичал в банята и се обръснал.

„Какво, по дяволите, става с мен?“ — запитал се той. Отговорът бил повече от ясен — Джън полудявал, също като баща си. На следващата сутрин, когато се събудил, той открил, че не само краката му са обрасли в трева, ала и от подмишниците му стърчат дълги плитки от водорасли. Отново изтичал в банята, откъснал водораслите — било много болезнено — и обръснал за втори път краката си.