Кинжалът на Медичите [bg]
- Автор: Уэст Камерон
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-810-9
- Переводчик: Лили Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кинжалът на Медичите [bg]». Краткое содержание книги:
Когато се отдалечихме на километри, от какъвто и да е плавателен съд или бряг, тя угаси двигателя и се върна на палубата. Стояхме и се гледахме, клатушкайки се насред Венецианския залив, опръскани в кръв, потни, с кипящ адреналин.
— Обеща, че нищо лошо няма да се случи, кучи… — Тя сви малкия си юмрук и ме фрасна право в слънчевия сплит. Завари ме напълно неподготвен и почти ми изкара въздуха.
— Исусе, защо ме удари? — простенах аз. — Нали те спасих.
— Спаси ли ме? Ако не ме бе довлякъл тук, нямаше да се налага да ме спасяваш, смотаняко. Идвало ли ти е наум? — Тя разтри кокалчетата си. — Заболя ме ръката. Да не си от камък?
— Предполагам, че си го заслужавам. — Отпуснах се на седалката, масажирайки стомаха си. — Обаче наистина те спасих.
Тя опря ръка на рамото ми.
— Е… май не биваше да те удрям. Добре ли си? — И свали очилата.
Погледнах лицето й на фона на разнебитената лодка и бледосиньото небе. Лешникови очи. Съвсем малко грим, стичащ се на струйки като черен дъжд по прекрасните й високи скули.
От кабината преносимата радиостанция изпращя и изграчи:
— Още ли сте там? — Последва пауза, после отново: — Хей, още ли сте живи?
В очите на Антония се четеше паника. И двамата заоглеждахме хоризонта. Не се мяркаше никакъв плавателен съд.
Влязох в кабината, като се стараех да не газя в кръвта на Дългоносия. Не беше лесно. Намерих радиото, взех го и отново излязох на палубата.
— Ей, ти — пак изкряка някой — подпалвачо!
Гласът от портативния предавател бе последният, който баща ми бе чул. Тези гласни струни бяха отеквали из къщата, докато съм лежал горе в леглото си. Исках да ги изтръгна и да си ги закача на верижка на врата. Кипях повече от слънчев протуберанс. Спокойно. Дръж се. Поех дълбоко дъх, после потънах в гъстата влажна джунгла.
Натиснах бутона за говор.
— Казвай… Ноло Теци.
— Кой? Не познавам такъв. Кой сте вие?
— Един от главорезите ти видя сметката на твоя човек тук — озъбих се аз.
— Нямам представа за какво говориш, но ако има ранен на лодката ви, веднага ще дойдем да го вземем. Ще му дадем първа помощ. Къде се намирате?
— Да не искаш да кажеш, че не ни виждаш? — попитах аз. — Сигурно заради пушека от яхтата ви. Точно под носа ти сме.
— Стига де! Исках само да си побъбря с приятелката ви.
— Първо ще ти се наложи да усвоиш малко маниери. Карабинерите ще ти помогнат.
— Много-много не разчитай на тях, Подпалвачо.
— Значи аз трябва да се заема — отвърнах през стиснати зъби. — До скоро, Ноло.
— Засега — отговори той.
Изключих радиото. Заля ме чувство на облекчение. Разбирах защо. Бях поканил дявола на танц.
Антония седеше отзад с ръце на устата, с широко отворени и празни очи. Настаних се до нея.
Тя тихо попита:
— Това онзи ли е? Ноло Теци?
— Не е само той. Работи за Вернер Крел.
— Германецът с многото пари ли? Отдавна поддържа връзки с професор Корта.
— Разкажи ми.
— Корта познава Крел, купува за него произведения на изкуството, както и за баща му преди това. И двамата издирваха артефакти на Леонардо, преди всичко Кръговете на истината и Кинжала на Медичите, които, разбира се, не намериха.
— Естествено.
— Крел е готов да плати всякаква цена за творбите на Леонардо. Корта му ги продава за тлъсти суми. Надпреварата за шедьоврите на енциклопедиста е брутална.
— Знам.
— Освен това известно ли ти е, че Крел и баща му изпуснаха не една творба, закупена от Националната галерия?
Разглеждах очите на Антония, докато осмисля същината на казаното. Вернер Крел и баща ми се бяха познавали, били са противници.
Ненадейно почувствах нужда да защитя баща си.
— Баща ми бе честен човек. Добър. Не като Вернер Крел.
— Не твърдя обратното. Не подхвърлям намеци за баща ти.
Загледахме се в една чайка, която се спусна близо до лодката, изпляска припряно с криле и отлетя.
— Питам се дали баща ми и Крел изобщо някога са се виждали — подхванах аз. — Навярно не. Сигурно Крел е изпратил Теци да се срещне с него. Да ликвидира конкуренцията.
Беше се случило, когато единствената ми мечта бе да бъда Люк Скайуокър, докато размахвах лазерния си меч играчка срещу плакат за три долара. И ето ме сега — на два метра от непознат мъртвец, книжарят Фаусто Ареционе също не бе сред живите, и други бяха умрели, някои от тях в ръцете ми.