Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Болните във всички отделения, където съм работила, черпеха персонала. Болните на диализа — най-малко от всякъде другаде, защото идват постоянно години наред. Не е като да се излекуват и да ги изпишем. Все пак по разни поводи гледат да ни почерпят — за рожден ден, за годишнина от започването им на диализа, за сватба на деца или внуци. Може да не е много, но е от сърце — ще каже някой и ще ни поднесе я бонбони, я торта, я друго нещо. Веднъж рекох на една женица от придружителките (дъщеря й е на диализа и тя всеки път идва с нея):
— Стига с тия бонбони и торти, че диабет ще хванем. Кажи и на другите — който има повод за черпене, да носи малко боб или лук, да си сготвим или пък пръжки и мас, да си хапнем направо.
Шегувах се, но тя, милата, се засмя добродушно и наистина ни донесе боб. И брашно няколко пъти донесе. Една от санитарките правеше мекици на печката в битовката. Чудно хубави ставаха, хем ги пържеше в престояла мас. Ще ви призная, че никога и никъде не съм яла тъй сладко, както в болницата, като си сготвехме или ни донесяха нещо за хапване. Яла съм всякакви гадости, каквито не бих и погледнала в извън болнична обстановка — гранясали пръжки, пресолена сланина, люти чушлета. Даже храната на болните, която те отказваха и се хранеха с храна от къщи, се носеше с тенджерата в нашата битовка и бързо-бързо й виждахме сметката. Имаше болничен стол, разбира се, но храната, предлагана в него, беше скъпа, а безплатни купони не ни се полагаха. В тежки дни сме набивали само лук и чесън със сол и сух хлебец. Някоя от нас казваше:
— Ама че се осмърдяхме! Болните ще ни усетят.
А друга ще добавяше:
— Ха, много важно! Няма само те да ни смърдят, я!
Една от болните, възрастна жена с труден живот, невидяла друго освен немотия, всеки път, щом я включвахме, ни пъхаше в джоба по нещо дребно — бонбонки, ябълка или вафла, а по празници носеше вкусни баници и домашно вино. Сърдехме й се, казвахме й, че не бива, че тя самата сигурно няма какво да яде, а тя — душица блага, народна — ще рече:
— А, днеска е задушница, черпя за бог да прости, не се отказва! — беше загубила мъж и син, и снаха и отглеждаше внучетата си самичка. Или, ако не е задушница, ще намери друго да каже. И все доволна от нас, и все благодарна.
Болните във всички отделения рядко се сърдят, страх ги е. Преди години нашите си основаха дружество. Председателят му се обади на журналистите, че имаме 80% заразени с хепатит С, ако не и повече. В един вестник излезе кратко съобщение, че при нас е плъзнала хепатитна епидемия. Професорът, обаче, излезе с опровержение. Хепатит имало във всички диализни центрове, каза той и журналистите го написаха (но той не каза къде какъв е процентът), нямало място за тревога и т.н. в познатия стил — „заявявам ви най-отговорно“. Място за тревога, естествено, имаше. Процентът на заразените с хепатит С в европейските страни в много по-нисък: в Италия — 22%, в Белгия — 4%, а в Холандия — само 3%. Процент като нашия се срещаше само в страните от Третия свят. Извикан беше инфекционист, който прегледа всички болни „най-обстойно“. Не че им личеше нещо на външен вид, става дума за неразвита болест, тоест за вирусоносителство, и не че като ти сложат една слушалка и те почукат по гърба или ти намачкат корема, вирусът ще се изплаши и ще избяга далече, обаче нали трябваше да се покаже, че се прави нещо. Вирусоносителството по принцип не подлежи на лечение. Прилага се само изолация на отделен апарат. При развито разболяване може да се приложи интерферон, но той е доста скъп. А ваксина за хепатит С още няма. Има само за хепатит А и В. Оттогава доста от заразените починаха, а останалите и новодошлите не се изследваха, така че процентът статистически спадна. Болният активист пък го „заточиха“ в един малък градски център. Заточението в малкия градски център много се практикуваше преди години, но после го спряха, защото схванаха, че да се диализираш там не е наказание, а чиста награда. В онзи център има по-малко апарати, повече ред и достатъчно консумативи. И много кадърен завеждащ. Имаше, впрочем, той почина от инфаркт преди да навърши петдесет. Но малко преди да почине, успя да изгони оттам сина на професора, инженера. Инж. Фонев тогава постоя малко безработен, защото никой не щеше да го назначи на работа, въпреки дипломата му за инженер, а и безработицата беше голяма. Накрая баща му го уреди при нас като техник по поддръжка на апаратите, веднага щом се освободи място.