Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Що се отнася до останалите инстанции, те мълчат и досега. Нямам отговор отникъде. Само изпълнителният директор на болницата реагира веднага, проведе разговор с мен на 26-ти, след който ми връчи писмено искане да му представя писмени показания по чл. 193, ал.1, тоест такива, с каквито според кодекса работодателят трябва да разполага преди налагане на дисциплинарно наказание, но като ги получи на 28-ми, осъзна, че няма да може да ме уволни въз основа на написаното, затова трябваше нещо да се скалъпи, и то бързо. Как иначе да си обясня кошмарния сценарий от 29-ти? Тогава аз подадох аргументирана молба за отпуск до края на юни и веднага, щом ми разрешиха — нямаше как да ми откажат след прилагане на убедителната аргументация, плод на пореден консулт с адвокат — подадох писмено предизвестие за напускане с 30-дневен срок. И повече не се вяснах на работа.

И досега нямам отговор от Районния център по здравеопазване в нашия град. Единствено Комисията по здравеопазване в София ми изпрати писмен отговор, но в него просто ме уведомяваха, че са препратили сигнала ми до министъра на здравеопазването. Направили са го, очевидно, без дори да погледнат какво пише отгоре на първа страница, а то пишеше ясно и напечатано — копие: до Министерство на здравеопазването. Нямам отговор от bTV, нито от няколкото централни вестника, до които пратих и-мейли. Може би трябваше да посетя офисите им или да се обадя по телефона? Нямам отговор и от Министерството на външните работи, а се надявах на г-н министъра, че ще обърне внимание поне на факта, че сред чуждестранните пациенти, застрашени от заразяване с хепатит, има не само белгийци, но и граждани на Израел. Надявах се на него, защото само преди по-малко от година помогна на един мой бивш университетски преподавател — американски евреин — да получи дългоочакваното разрешение за постоянно пребиваване в България. Горкият възрастен американец беше решил да преподава и живее в България — харесвало му тук сред нас, българите, спасили 40 000 български евреи от изпращане в лагерите през Втората световна война. Имаше над десет години престой, но от местното управление му правеха всякакви спънки. А той искаше само малко спокойствие на старини. Беше си купил апартамент в града и малка къщичка в едно близко, много китно селце. Външният му вид беше малко неугледен, интелектуално небрежен, би могло да се каже, а той самият показваше такава непрактичност в живота, че изглеждаше направо наивен в очите на местните Ганьовци. Сигурно са му искали подкуп, за да го уредят, но той не се е досетил. Най-накрая човекът, измъчен и напълно неразбиращ защо не му дават разрешителното, написа молба до г-н Паси и виж ти! Под носовете на изненаданите местни полицаи, на един американец се разреши постоянно пребиваване в България — след повече от десет години преподавателска дейност у нас! — и по такъв начин му се оказа великата чест да живее необезпокояван някъде из Делиормана.