Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Що се отнася до останалите инстанции, те мълчат и досега. Нямам отговор отникъде. Само изпълнителният директор на болницата реагира веднага, проведе разговор с мен на 26-ти, след който ми връчи писмено искане да му представя писмени показания по чл. 193, ал.1, тоест такива, с каквито според кодекса работодателят трябва да разполага преди налагане на дисциплинарно наказание, но като ги получи на 28-ми, осъзна, че няма да може да ме уволни въз основа на написаното, затова трябваше нещо да се скалъпи, и то бързо. Как иначе да си обясня кошмарния сценарий от 29-ти? Тогава аз подадох аргументирана молба за отпуск до края на юни и веднага, щом ми разрешиха — нямаше как да ми откажат след прилагане на убедителната аргументация, плод на пореден консулт с адвокат — подадох писмено предизвестие за напускане с 30-дневен срок. И повече не се вяснах на работа.
И досега нямам отговор от Районния център по здравеопазване в нашия град. Единствено Комисията по здравеопазване в София ми изпрати писмен отговор, но в него просто ме уведомяваха, че са препратили сигнала ми до министъра на здравеопазването. Направили са го, очевидно, без дори да погледнат какво пише отгоре на първа страница, а то пишеше ясно и напечатано — копие: до Министерство на здравеопазването. Нямам отговор от bTV, нито от няколкото централни вестника, до които пратих и-мейли. Може би трябваше да посетя офисите им или да се обадя по телефона? Нямам отговор и от Министерството на външните работи, а се надявах на г-н министъра, че ще обърне внимание поне на факта, че сред чуждестранните пациенти, застрашени от заразяване с хепатит, има не само белгийци, но и граждани на Израел. Надявах се на него, защото само преди по-малко от година помогна на един мой бивш университетски преподавател — американски евреин — да получи дългоочакваното разрешение за постоянно пребиваване в България. Горкият възрастен американец беше решил да преподава и живее в България — харесвало му тук сред нас, българите, спасили 40 000 български евреи от изпращане в лагерите през Втората световна война. Имаше над десет години престой, но от местното управление му правеха всякакви спънки. А той искаше само малко спокойствие на старини. Беше си купил апартамент в града и малка къщичка в едно близко, много китно селце. Външният му вид беше малко неугледен, интелектуално небрежен, би могло да се каже, а той самият показваше такава непрактичност в живота, че изглеждаше направо наивен в очите на местните Ганьовци. Сигурно са му искали подкуп, за да го уредят, но той не се е досетил. Най-накрая човекът, измъчен и напълно неразбиращ защо не му дават разрешителното, написа молба до г-н Паси и виж ти! Под носовете на изненаданите местни полицаи, на един американец се разреши постоянно пребиваване в България — след повече от десет години преподавателска дейност у нас! — и по такъв начин му се оказа великата чест да живее необезпокояван някъде из Делиормана.
Този преподавател беше любимец на нас, студентите. От него съм научила, че човек не бива да се гордее с нещо, за което сам не е положил усилия, а го е получил наготово заради заслугите, примерно, на своите предци. Че наследствените облаги са отживелица в наше време и че първи американците са били тези, които са рекли, ние няма да сваляме шапка на кралски величия, не признаваме наследствени привилегии, предпочитаме президент, който можем да критикуваме и да сменяме чрез гласуване. Всеки човек, проявил способности, има правото да заеме съответстващо на способностите му място. Не ни харесва, казали още през 18-ти век американците, на дадено място цял живот да седи някой некадърник, само защото кръвта му била много синя. Всеки един американец има право не само на материални блага, но и на лично щастие — това са неотменими човешки права според нас. Ето така е написано в Американската конституция още през 18-ти век.
Този преподавател ни учеше, че не бива да презираме циганите, защото те биха могли — с много търпение и всеотдайност от наша страна — да станат равностойни граждани на обществото. Преди векове, разказваше ни той, ирландците изглеждали в очите на англичаните както циганите в нашите очи сега — били бедни, мръсни и многодетни, просели по улиците и крадели. Много английски автори, като напр. Джонатан Суифт, когото мислехме само за детски писател, съдейки по „Гъливер в страната на лилипутите“, са писали остри памфлети с цел разрешаване на ирландския въпрос. И ние четяхме как Суифт уж съвсем насериозно предлага ирландските бебенца да се изкупуват от майките им, щом станат на една годинка и спрат да сучат, защото родителите и без това нямат пари да ги изхранят, а малките ирландчета са с крехко месо, схващате ли накъде бие? И Суифт го казва направо и то с много сериозен, псевдонаучен тон, че от еди колко си ирландски майки може да се получи еди-колко си килограма месо, че с парите, спечелени от продажбата, родителите ще отглеждат добре по две-три, не повече деца, а същевременно английските благородници ще се наслаждават на превъзходни кулинарни продукти. Ако си мислите, че Суифт наистина го е мислил, значи нищо не сте разбрали. Ирландците много са страдали и са бягали от гладна смърт към Америка на няколко мощни преселнически вълни. Чак през втората половина на 20-ти век Ирландия дръпва рязко напред, развивайки висшите технология — компютри и други такива.