Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Искам един път да се напия!
После стъпил на перваза и викнал:
— Ще скоча! Ще скоча!
Съседът му по легло хукнал да вика сестра или лекар. Веднага притичали — и лекар, и сестра и лекарят се хвърлил да хване болния точно в момента. когато онзи скачал. Този лекар тогава си изкълчи един пръст и докато ходеше превързан, често разказваше с чувство за хумор как болният без малко не го завлякъл и него. В интерес на истината, така, както се шегуваше, лекарят беше доста травмиран от този случай. Освен това, не му беше за първи път. И друг пациент се самоуби на негово дежурство, не стига това, ами и сестрата се случи същата сестра, та им излезе прякор гробарите.
Една болна пък много обичаше шоколад и плодове. Тя почина мъчително на мое дежурство от сърдечен блок поради повишен калий в кръвта, точно когато пристигна екипът за спешна диализа. Беше имала нещастието да се влоши в ден и час, когато в отделението не тече диализа и няма друг персонал, освен една дежурна сестра. Четири нощи през седмицата и в неделя няма редовна диализа. Затова пък има определени екипи от дежурни на разположение, готови да се отзоват при нужда. Екипът на разположение — лекар, сестра и техник — се събира, като се прати линейка по домашните им адреси. При спешен случай, дежурната (аз, в онзи кошмарен случай) се обажда в приемния кабинет да изпратят линейка, която да събере екипа. Линейката тръгва по адресите на всеки един и често минава най-малко час, докато ги докара, защото някои живеят доста далече. Но и като ги докара, диализата не започва веднага, защото техникът първо пуска инсталацията за омекотяване на водата, после включва апарата, апаратът започва да тества програмите и настройките си, а в това време сестрата го зарежда с индивидуалните кръвни линии и чак след като апаратът свърши тестването и на дисплея се появи съответното съобщение, диализата може да почне. Впрочем, това за тестването и дисплея е от по-ново време. Когато почина онази болна, апаратите бяха от по-стар модел — нямаха още дисплей и по-бързо влизаха в работен режим. Това тогава нямаше значение — болната беше починала, преди още да пуснем апарата, но ще видите какво значение имаше в най-страшния случай в моята 25-годишна практика. Случай, при който в ръцете ми без малко не загина човек. За този случай, обаче, ще пиша по-късно.
По-старите колеги са ми разказвали за времето, когато за пръв път в град Равен разкрили хемодиализно отделение. Тогава имали само четири-пет апарата от примитивен модел, при които липсвала сигурна защита срещу въздушна емболия на болния (вкарване на въздух в кръвоносната система). И докато при днешните апарати опасността от въздушна емболия по време на диализа е практически равна на нула и само при изключване има риск от такава, в зората на диализата немалко болни напуснали този свят поради напомпване с въздух. Самата аз съм свидетел на един от последните случаи на въздушна емболия, без фатален край по едното чудо. Случи се през ’87 или ’88 година. Тогава още имаше два-три от най-старите апарати — тези с ненадеждна защитна система срещу навлизане на въздух в съдовете на болния. Всъщност апаратите от този тип, производство на италианската фирма „Белко“, имаха въздушен детектор, но не автоматичен, а такъв, който се включваше ръчно. Болната, която пострада много, но за щастие не загина, се казваше Крайна, запомнила съм името й, защото не се среща често. Една колежка, която по-късно замина на работа в Англия, включва, значи, Крайна и се запътва към следващия болен, обаче забравя да включи въздушния детектор. Това, само по себе си, още не е достатъчно да стане белята, необходимо е отнякъде да проникне въздух, да се събере и да тръгне по венозната линия към болния, а оттам по вените му — към сърцето. За лош късмет, някое от многобройните разклонения на линиите по апарата се оказва недостатъчно плътно съчленено и оттам започва да се засмуква въздух. Инцидентът става за броени минути. Докато всички бяхме залисани с включването на останалите болни от смяната, Крайна внезапно започна да хърка и да се гърчи, а съседът й по легло се развика. Веднага се втурнахме и спряхме апарата. Бързо извадихме двете игли и изхвърлихме всичко — в кръвните линии остана около половин литър кръв, но в случаи като този кръвозагубата е най-малката ни грижа, и незабавно откарахме пострадалата в реанимация. Там я поставиха на апаратно обдишване и тя оцеля — с божията помощ. Този случай се покри, колежката не беше дори смъмрена, още повече че леталният (смъртоносният) край се размина — значи все едно е нямало нищо. Не че като е имало, някой е бил наказван.