Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Та избирали си, значи, дружки, натискали се и — времето минавало неусетно. С годините диализата ставала по-кратка, а броят на болните се увеличавал и се наложило да преминат на две смени — дневна и нощна. Дневната протичала по познатия начин, а вечерната била още по-забавна. Започвали работа в седем вечерта, като заварвали болните включени от следобед. Трябвало само да ги изключат — обикновено към 10-10:30 ч. После били абсолютно свободни. Не, не си отивали вкъщи, понеже дежурството им се водело до седем сутринта. Но като нямало какво да правят в празното отделение, а и били млади, та не им се спяло, започвали да се веселят. Много обичали, например, да се забавляват с автоматично точене на вино от дамаджана. Това се правело по следния начин. В дамаджаната поставяли чиста, неизползвана кръвна линия (тя нали е тръбичка с диаметър към сантиметър). После пъхвали тръбичката в апаратната помпа, все едно че подготвят за диализа. Пускали помпата и тя засмуквала виното (помпата засмуква, каквото й падне — независимо кръв или друга течност). От другата страна нареждали чаши. Пълниш чашата, спираш помпата — и пак, и пак. Голям смях падал. Понякога решавали да отидат на кръчма и се прибирали чак в ранни зори — с блеснали погледи. Сутринта се строявали чинно за рапорт пред доцента — проф. Фонев бил още доцент — и макар да ги забелязвал, че не са изтрезнели, той само им се заканвал наужким, като размахвал назидателно пръст.

Когато аз постъпих на работа, двама от техниците бяха изявени алкохолици. И двамата нямаха още 35 години. Скоро след това единият изпадна в делириум тременс (буйстване с видения на пълчища от насекоми или гризачи). Лекуваха го в психиатрията. После го уволниха за системно неявяване на работа. Другият и досега злоупотребява с алкохол, включително през работно време, но го търпят, защото е стар кадър със заслуги към отделението, а и е приятел на шефовете. Традицията да се пие в работно време е запазена и до днес. Болните носят ракия и вино, а по-заможните даже уиски. Една сестра, голяма шегаджийка, понастоящем пенсионерка, имаше навик да казва:

— Нещо един зъб ме боли. Трябва да взема лекарство.

Това беше парола. Знак за изваждане на ракия или каквото има в момента, но най-често ракия. После някой друг казваше:

— Абе и мен ме боли зъб. Дай малко лекарство тука.

Да споменавам ли пушенето? Мисля, че е излишно. Във всички български болници се пуши — и то много. От време на време ни четат по някоя заповед, плашат ни с глоби и после всичко се връща на старото положение. Да пушиш в хемодиализа пък си е направо предимство, защото по принцип сме длъжни да стоим непрекъснато в залите, докато болните се диализират. Пушачките са му намерили лесното и под предлог, че им се пуши, час по час прескачат до битовката (стаята за почивка на сестрите). По-добро извинение за излизане от залата няма. Гладен можеш да стоиш, може да няма време да прескочиш до тоалетна, но щом ти се е припушило — бягай, дръпни си, да не се мъчиш. А веднъж излезли, забравят и да се върнат. В битовката е спокойно, не е като в залите при апаратите и болните. Има легло, телевизор, готварска печка, автоматична пералня. Телевизорът и пералнята са подаръци от благодарни болни — покойници. Единият, който ни подари телевизора, поживя малко повече, но другият, с пералнята, почина почти веднага, щом ни я инсталираха. Пушенето, значи, си е нещо нормално в българските болници и няма как да се забрани, особено в отделения като нашето, където и завеждащият, и старшата сестра са заклети пушачи.