Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Но когато бях при семейство Дърсли… — прекъсна го Хари със засилващ се глас — разбрах, че не мога да се затворя в себе си или… или да полудея. Сириус не би искал това, нали? И във всеки случай животът е твърде кратък… Вижте мадам Боунс, вижте Емели Ванс… Аз може да съм следващият, нали? Но ако бъда — каза той пламенно, гледайки сега право в сините очи на Дъмбълдор, блеснали на светлината от пръчката — ще се постарая да взема със себе си колкото мога повече смъртожадни, и Волдемор също, ако успея.

— Казано като от син на майка ти и баща ти и кръщелник на Сириус! — рече Дъмбълдор, като потупа одобрително Хари по гърба. — Свалям ти шапка — или бих я свалил, ако не се боях, че ще те обсипя с паяци.

— А сега, Хари, по един тясно свързан въпрос… Доколкото разбирам, ти си получавал „Пророчески вести“ през последните няколко седмици?

— Да — отвърна Хари и сърцето му заби малко по-бързо.

— Тогава навярно си видял, че нямаше толкова много изтичане на поверителни сведения, колкото глупости за вашето приключение в Залата с пророчествата?

— Да — каза отново Хари. — И сега всички знаят, че аз съм този…

— Не, не знаят — прекъсна го Дъмбълдор. — Има само двама души в целия свят, които знаят цялото съдържание на пророчеството, направено за теб и лорд Волдемор, и те и двамата стоят в тази миризлива, пълна с паяци барака за метли. Вярно е обаче, че мнозина правилно са отгатнали, че Волдемор е пратил своите смъртожадни да откраднат някакво пророчество, и че пророчеството е засягало теб. И така, мисля, че ще съм прав, ако кажа, че не си казвал на никого, че знаеш какво казва пророчеството?

— Не съм — каза Хари.

— Общо взето, мъдро решение — рече Дъмбълдор. — Макар да смятам, че трябва да го смекчиш по отношение на твоите приятели, г-н Роналд Уизли и г-ца Хърмаяни Грейнджър. Да, — продължи той, когато Хари го погледна слисан, — мисля, че те трябва да знаят. Правиш им лоша услуга, като не им доверяваш нещо така важно за тях.

— Аз не исках…

— …да ги тревожиш или плашиш? — каза Дъмбълдор, оглеждайки Хари над очилата си с форма на полумесец. — Или може би да признаеш, че самият ти си разтревожен и уплашен? Ти се нуждаеш от своите приятели, Хари. Както каза така вярно, Сириус не би искал да се затваряш в себе си.

Хари не каза нищо, но изглежда Дъмбълдор не искаше отговор. Той продължи:

— По един различен и все пак свързан въпрос — моето желание е тази година да вземаш частни уроци с мен.

— Частни… с Вас? — промълви Хари, сварен неподготвен насред замисленото си мълчание.

— Да. Смятам, че е време да се намеся по-отблизо в твоето обучение.

— На какво ще ме учите, сър?

— О, на малко от това, на малко от онова — каза безгрижно Дъмбълдор.

Хари почака с надежда, но Дъмбълдор не каза нищо повече, така че той попита нещо друго, което малко го безпокоеше:

— Щом ще взимам частни уроци с Вас, нали няма да е нужно да ходя на уроци по оклумантика при Снейп?

— Професор Снейп, Хари… и не, няма да ходиш.

— Добре — каза Хари с облекчение, — защото те бяха едно…

Той млъкна, внимавайки да не каже това, което си мислеше.

— Считам, че тук би била подходяща думата „фиаско“ — каза Дъмбълдор, кимайки.

Хари се засмя.

— Добре, това значи че повече няма много-много да се срещам с професор Снейп — каза той — защото той няма да се съгласи да продължа с отварите, освен в случай, че имам „Изключителен“ на изпита СОВА, а аз знам, че нямам.

— Не си брой совите, преди да са дошли — каза замислено Дъмбълдор. — Което, като си помисля, трябва да стане по-късно днес. А сега, Хари, още две неща, преди да се разделим. Първо, искам да носиш със себе си твоята мантия-невидимка по всяко време отсега нататък. Даже в „Хогуортс“. За всеки случай, разбираш ли ме?

Хари кимна.

— И последното: докато си тук, Хралупата се ползва от най-високата степен на защита, която Министерството може да осигури. Тези мерки причиняват известни неудобства на Артър и Моли — цялата им поща например се претърсва в Министерството, преди да бъде изпратена. Те нямат нищо против това, защото единствената им грижа е твоята безопасност. Би било обаче лоша отплата, ако си рискуваш главата, докато стоиш при тях.

— Разбирам — каза бързо Хари.

— Много добре тогава — каза Дъмбълдор, отваряйки вратата на бараката за метли и излизайки на двора. — Виждам, че в кухнята свети. Нека не лишаваме повече Моли от възможността да те оплаче за това, колко си слаб.