Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Без да усети и най-малка неохота да го послуша, Хари скочи на крака. Слъхорн изглеждаше слисан.
— Тръгвате си?
— Да, наистина. Мисля, че мога да разпозная от пръв поглед една изгубена кауза.
— Изгубена…?
Слъхорн изглеждаше възбуден. Той въртеше дебелите си палци и шаваше неспокойно, гледайки как Дъмбълдор закопчава пътническото си наметало, а Хари дърпа нагоре ципа на якето си.
— Е, съжалявам, че не искаш работата, Хорас. — рече Дъмбълдор, вдигайки за сбогуване здравата си ръка. — „Хогуортс“ би се радвал да те види пак. Въпреки многократно засилените ни мерки за сигурност, ти ще си винаги добре дошъл, стига да пожелаеш да ни посетиш.
— Да… добре… много мило… както казах…
— Тогава довиждане.
— Довиждане — каза Хари.
Те бяха на входната врата, когато зад тях се чу вик.
— Добре, добре, така да бъде!
Дъмбълдор се обърна и погледна Слъхорн, застанал задъхан в коридора към всекидневната.
— Ще се върнеш ли на работа?
— Да, да — каза нетърпеливо Слъхорн. — Сигурно съм луд, но да.
— Чудесно — каза сияещ Дъмбълдор. — Тогава, Хорас, ще се видим на първи септември.
— Да, смея да кажа, че ще се видим — изсумтя Слъгхорн.
Докато вървяха по градинската пътека, зад тях долетя гласът на Слъгхорн:
— Ще искам увеличение на заплатата, Дъмбълдор!
Дъмбълдор се изкикоти. Портата се затвори зад гърба им и те заслизаха през тъмнината и вихрещата се мъгла.
— Браво, Хари — каза Дъмбълдор.
— Не съм направил нищо — рече изненадан Хари.
— Направи и още как. Показа на Хоръс колко много ще спечели, ако се върне в „Хогуортс“. Хареса ли го?
— Ъ-ъ…
Хари не беше сигурен, дали харесва Слъгхорн или не. Мислеше, че той е по своему приятен, но изглеждаше също суетен, а и, каквото и да възразяваше, твърде много изненадан от това, че от мъгълокръвна може да излезе добра магьосница.
— Хорас — рече Дъмбълдор, освобождавайки Хари от нуждата да каже което и да било от тия неща — обича своите удобства. Той обича също компанията на известните, успялите и властните. Харесва му усещането, че влияе на тези хора. Той самият никога не е искал да седи на трона, предпочита да стои в сянка — там има по-голямо поле да се разгърне, нали разбираш. Той си подбираше грижливо любимци в „Хогуортс“, понякога заради честолюбието или ума им, друг път заради тяхното очарование или дарби, и притежаваше свръхестественото умение да избира тези, които един ден щяха да станат изтъкнати в своята област. Хорас беше основал нещо като клуб на своите любимци и беше в центъра му, уреждайки запознанства, създавайки полезни връзки между членовете му и винаги получаваше обратно една или друга изгода, било безплатен кашон с любимите му захаросани ананаси, било възможността да препоръча поредния младши сътрудник в управление „Връзка с таласъми“.
Внезапно Хари си представи ярка мислена картина на огромен подут паяк, който тъче около себе си мрежа, подръпвайки по някоя нишка тук и там, за да докара малко по-близо своите едри и сочни мухи.
— Казвам ти всичко това — продължи Дъмбълдор — не за да те настройвам срещу Хорас — или, както вече трябва да го наричаме, професор Слъгхорн, — а за да бъдеш нащрек. Няма съмнение, че той ще се опита да те добави в сбирката си, Хари. Ти ще трябва да си бисерът на неговата сбирка: „Момчето, което оживя“… или, както те наричат напоследък, „Избраният“.
При тези думи Хари го полази студ, който нямаше нищо общо с мъглата наоколо. Бяха му припомнили думи, които бе чул само преди няколко седмици, думи с ужасен и особен за него смисъл: „Докато единият е жив, другият не може да оцелее…“
Дъмбълдор беше спрял до църквата, която бяха подминали преди това.
— Това е достатъчно, Хари. Би ли хванал ръката ми?
Този път подготвен, Хари беше готов за магипортирането, но въпреки това го намери неприятно. Когато натискът изчезна и той отново можеше да диша, се беше озовал редом с Дъмбълдор на един тесен път и виждаше пред себе си втората най-любима за него сграда в света: Хралупата. Напук на ужаса, който току-що беше преминал през него, духът му нямаше как да не се ободри от гледката. Там беше Рон… а също и г-жа Уизли, която готвеше по-добре от когото и да било…
— Ако нямаш нищо против, Хари — подхвана Дъмбълдор, когато минаха през портата, — бих желал да разменим няколко думи, преди да се разделим. Насаме. Може би тук?
Дъмбълдор посочи една порутена барака, в която семейство Уизли държаха метлите си. Малко озадачен, Хари последва Дъмбълдор през скърцащата врата в нещо малко по-малко от средноголям шкаф. Дъмбълдор светна с върха на пръчката си, така че тя засия като фенер, и се усмихна на Хари.