Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

В молбата си до полицията бях посочила шестте дати, на които са планирани да се диализират белгийците — две от които вече бяха минали, и бях описала двата журнала — къде стоят и кой отговаря за тях — в които чуждите пациенти трябваше да бъдат записани още при пристигането им, а до датата на сигнала още не бяха. Като най-подходящ ден за проверка бях посочила 27.05.2003, вторник, защото на този ден нямаше да се диализира нито един български болен, само чужденци, а именно 16 граждани на Белгия и 13 граждани на Израел.

Когато отидох в полицията и поисках да заведат молбата ми, по възможност като спешна, два часа ме държаха в един коридор, където миришеше на тоалетни. Първото нещо, което ми казаха е, че това са си „наши неща“, но аз настоях, че само въпросът за хепатита е наш, а финансовите или документни нарушение са именно в техните компетенции, пък и те видяха, че е с копие до Министерството на вътрешните работи и станаха неспокойни. Бях ходила на консулт при адвокат, който ми каза, че ако не видят името на министъра отгоре, няма да си помръднат пръста. От чакане, нерви, и безсъние ме заболя стомах и ми прилоша — бях свалила четири кила за четири дена. Полицаят на входа прояви човещина и ми показа къде мога да седна — в едно странично помещение на едни седалки, завинтени за пода. Той се заговори с мен и каза, че знае за чужденците от един свой приятел, който идвал на диализа при нас.

— Виж ти, значи и вие сте чули! И като ходих на адвокат, още първият, при когото отидох, знаеше от своя позната, и тя на диализа при нас.

Най-накрая ми казаха, че не можели да ми дадат входящ номер сега, да съм идела на другата сутрин, защото началникът бил „в оперативка“.

— Ох — проплаках аз, — мъжът ми ще ме пребие, ако не взема номерче. Той ми каза, без номер да не се връщам!

— Добре — влезе ми в положението полицаят. — Ще се обадим на мъжа ви, а сега си вървете.

Явно живеем в ориенталска страна, щом най-силният аргумент е „мъжът ми ще ме пребие“. Този полицай изобщо не се и замисли, че ако мъжът ми ме заплашва с бой по такъв дребен повод, значи съм подложена на системен семеен тормоз. Не, той пое нещата в свои ръце, отпрати ме и отиде да говори с мъжа ми — по мъжки.

Веднага щом излязох от полицейското управление, намерих уличен телефон и се обадих в къщи.

— Обадиха ли ти се от полицията?

— Да, обясниха ми.

— Аз им казах, че ще ме пребиеш.

— Е, чак пък толкоз.

— Ами нали наистина каза без входящ номер да не се връщам?

— Добре, де, добре, сега прибираш ли се?

— Да, и ще взема такси, че едва се държа на краката си.

Сега мога да избързам и да кажа, че знам как е била направена проверката. Последния ми работен ден, когато завеждащият и д-р В. Фонев си изпуснаха нервите и крещяха по мен, една от причините за гнева на шефа беше, че се обадили същия ден от полицията:

— А, ма Боянова, ти и до МВР-то си писала, ма?

— Да, писах, защо?

— Щото ми се обадиха ей-сега да ме питат, затова.

— И вие им казахте, че всичко е наред, нали?

— Така им казах, я, че как иначе?

Представих си как го е казал — „най-отговорно ви заявявам“ и т.н. А може да е казал и нещо обидно по мой адрес — некадърна сестра (нали все това ми повтаряше тоя ден), въобразява си, нещо не е наред жената, ще я уволняваме — такива неща.